20.12.2009 г., 23:28 ч.

Уморих се... 

  Проза » Писма
1109 2 1
2 мин за четене

 

   Знаеш ли какво е всеки ден да се бориш? Да даваш всичко от себе си, да се правиш на силен и да загърбваш всяка болка и обида. Знаеш ли какво е да търсиш несъществуващи оправдания, за да оправдаеш и себе си и тях. Знаеш ли какво е да се самозалъгваш, да казваш, че всичко ще се оправи, че един ден нещата ще си дойдат по местата... А този ден така и да не идва.
   Няма как да разбереш, няма как да се поставиш на мое място. Искаш ли да ти кажа? Ще ме чуеш, дори и да не ти се нрави. И не само ти, той също ще ме чуе. Защото вече нямам сили да бъда сама в този хаос.
   Сутрин се събуждам с ужасяващата мисъл, че всичко не е било само сън, че всичко започва отново. И пак, и пак се уча да жонглирам между вас, между чувствата, които предизвиквате у мен. Всяка сутрин се будя с надеждата, че поглеждайки се в огледалото ще осъзная, че не може повече така и ще сложа края на всичкия заобикалящ ме фалш. А когато за пореден път не го направя... Е, казвам си, че мога да се преборя още един ден.
   Продължавам напред... към вас. Виждам го, все същия- без копнежи, беж желания, без дори най-малкия знак на любов. И си казвам, че това е момента, че това е причината да кажа край. И в следващия момент го чувам как неволно казва "обичам те". Но нищо, нищо не може да ми го докаже. Не знам обаче коя заблудена надежда все още ме задържа при него. Може би факта, че знам колко по-далечен си ти. Не ми понася мисълта, че си на една ръка от мен, а всъщност трябва да премина планини, за да имам правото да те докосна пред всички останали.
   Не мога да заповядвам на сърцето си, разумът вече също не ме слуша. На моменти имам чувството, че полудявам. Когато го целувам си спомням за онази вечер, когато ме притисна до стената и ме целуна. Безполезно... Спомням си и как каза, че за мое добро трябва да забравим този момент. И да... тъкмо го приех като най-разумното решение и отново се появи. Не за друго, а да ми кажеш, че ме обичаш по най-невъзможния начин. Благодаря, задръж си тази любов. Един страдалец е достатъчен. От такава обич само боли повече, а и от болка нямам нужда... повече.
   Ако трябва да съм честна и от него нямам нужда повече. И без обиди мога, и без съмнение, и без всичките сълзи и умити мечти. И без неговата любов на думи. Мога... но не мога да преодолея страха си, че ако не е до мен, ще искам да бъда с теб. Това вече няма да го понеса. Сега имам сигурната защита на малко останал морал, който също избледнява.
   Звуча ли ти като някоя луда? И така да е, не го отричам. Не те и обвинявам, сама съм си виновна. Нали всеки получава заслуженото... уж. Може. Друго няма да ти казвам. Не знам защо написах и това. Един ден може и да ми послужи да взема решение да изритам и двама ви от живота си. А сега лека вечер. Спи спокойно, ако можеш...

© Наталия Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??