В синхрон с природата

В поетите ли е тъгата?

И само те ли знаят да рисуват?

Ех, гнусно е далечен да се чувстваш -

сред свой, някогашни близки брегове!

И любопитството да те подминава, тъй често

в чужди стихове да живееш, потънал в прах.

Крепиш се непонятен...

Незнайно защо, хората дори ти ръкопляскат!

А ти не вършиш нищо кой знае колко славно...

Живееш, тъй както... според трепета душевен.

И чуваш за себе си хвалби и празна слава.

В легендите на улиците, разбити до късно през нощта.

А кръвта кипи, не от снощи е разгорещена пареща лава -

нали?

**

АЗ (отново)

Писателят бе пенсионер!

И не, че лошо е това.

Но той от скука и самота

на своята тераса по цял ден висеше.

И не, че на някого неговият Живот - тежеше...

Но като малка в бели петна по гърба мишка

бе готов (за всичко на света да създаде за който и да е... ей така съвсем безплатно и от сърце) най-безобидната интрижка!

В стихове или епиграми -

свойте комедийни - драми!

Писателят-пенсионер.

На тихия си мълчалив Живот бе колекционер!

Той не обичаше да хапва моден дюнер

или да бъбри за политика със съседите пред  входа всяка вечер!

Е, поне аз не съм го срещал там!

И всъщност аз за него много и не знам!

Не съм чел и едно негово стихотворение...

***

Това са те.

Пристигат в крясъци и шум!

И кацат на покрива, ей там отсреща!

Едно дете.

Събира замък от пясък.

В главата си с едно наум мечтае ли за среща?

Но дотук написаното ми се вижда мрачно!

Или как да кажа, някак непонятно.

За срам на автора!