Вдовицата от Бо́жи дар

Вече цял месец жителите на село Бо́жи дар очакваха да завали, черни облаци бяха надвиснали! Задушно и тягостно бе, но дъжд нямаше! Никой не се наемаше да отговори на въпроса, защо селото се казва така, дори и кмета, бай Кольо, нямаше логично обяснение. Беше почти безлюдно, хората масово се изселваха по градовете, тук останаха само старци и някой друг младеж, по случайност.

Иначе си имаха църква.

 „Не може без черква, грехота е!” – обичаше да казва баба Злата, дребна и слабичка женица, превита почти на две, всеки ден ходеше да почиства храма и макар да нямаха свещеник, тя държеше отворено до обяд ако някой иска да отиде, да запали свещ, да се помоли. Най-редовна там беше Дамяна, млада жена, а вече вдовица. Всеки ден ходеше и стоеше в църквата по един час, после се отбиваше на гроба на мъжа си и се прибираше. Нямаше деца, но все още живееше при свекърът и свекърва си, не смееше да ги остави, а и къде да отиде, въпреки, че беше родом от съседно село, баща ѝ бе пропаднал алкохолик, който винаги намираше причина за скандал, а майка ѝ се бе спомѝнала още когато тя бе малко момиче. Един ден баба Злата седна до нея в църквата и я заговори:

 – Дамяно, виж се каква си хубава и млада! Хвърлѝ го това черно, колкото и да жалееш, няма до го върнеш, защо не се задомиш пак, никой няма да те упрекне, четири години са това, все сама ли ще стоиш!

– Бабо Злато, на коя глава да отида, кой ще ме вземе!

– Не думай тъй! Мисля си аз нещо и все ми е на ума да ти го кажа, ама рекох, че от самосебе си ще стане! Нали го знаеш Коста, и той вдовец от доста години, при него ни де́те, ни коте и е толкоз добър, че хапката от устата му да вземеш, пак нищо няма да каже!

– Как тъй да отида при чуждия мъж и да му кажа: „Дай да се вземем!”

– Ти тая работа не я мисли, аз и на него казах...!

След няколко месеца Дамяна и Коста вече бяха женени, но никой не разбра дали по любов, или защото и двамата бяха решили да сложат край на своята душевна самота.

Съвместният им живот започна тихо и кротко, като че ли и двамата не знаеха как да се държат един с друг и все мълчешком се разминаваха. Дамяна се надяваше Коста да подеме нещата, а той все си намираше работа някъде извън къщата, имаше много добитък, а като се прибереше, само се усмихваше и я поздравяваше плахо, сякаш виждаше жена за пръв път.

Времето минаваше, Дамяна правеше всичко по силите си мъжът ѝ да е доволен и щастлив. Къщата се преобрази и придоби съвсем различен облик, дрехите му винаги бяха чисти и изгладени, яденето никога не закъсняваше а той виждаше всичко това, оценяваше го, но не го изразяваше, все още правеше сравнения между нея и покойната си жена! Беше я обикнал по свой собствен начин.

Мина повече от година и в един съвсем обикновен ден, като всички останали, Дамяна разбра, че очаква дете. Не знаеше дали да се зарадва или не! Как Коста ще приеме тази новина, той никога не казваше нищо, само по усмивката му понякога се разбираше, че е доволен от нещо, но думите му бяха оскъдни, дори на добитъка говореше повече, отколкото с нея. Дамяна запази новината в тайна, поне до колкото можеше да се пази такова нещо!

Беше горещо и задушно, тя шеташе из къщи облечена в тънка лятна рокля, когато мъжът ѝ се прибра за обяд, изми си ръцете и седна на масата, наблюдавайки я. Всички прозорци бяха отворени и по някаква случайност, лек ветрец подухна и отвя  роклята ѝ назад, а Коста остана неподвижен от факта, че жена му се бе закръглила. Бяха интимни сравнително рядко, въпреки, че вечер и двамата стояха будни дълго, копнеещи един за друг.

Коста не издържа́, беше му пределно ясно какво се случва, сърцето му знаеше, че това е жената, с която иска да отгледа и да се радва на деца и внуци! Стана от мястото си, приближи се бавно откъм гърба ѝ и нежно я притисна към себе си!

– Защо през цялото това време нито веднъж ти не ми каза колко съм лош! Всеки ден трябваше да чуваш добри думи, а аз не изрекох нито една! Ти си жената, която най-много заслужава да бъде обичана, а аз не ти го казах, дори не знам дали успях да ти го покажа! Защо си толкова добра с мен!

Сълзи се стичаха от очите му, искаше да ѝ дари цялата любов и топлина на които бе способен! Дамяна също заплака, но от щастие! Тя бе научена да дава, без да очаква, и ето, това което бе посяла, сега покълна. За пръв път чу най-желаните няколко думички:

„Обичам те! Ти си жената, с която искам да остарея!”