Една нелепа случайност ме накара, да премисля целият си живот, да изкатеря отново върховете, където блестеше слънцето, да сляза в дълбокото и да пия от извора на началото. Пътувах във влака, сама в купето и тъкмо се радвах на спокойствието и на красотата, която съзерцаваха очите ми, на отсрещната седалка се настаниха момче и момиче, окрилени от любовта, Момичето се беше сгушило в прегръдките му, сякаш разцъфнала роза, в покоя на слънцето.
Когато ги гледах, ненадейно се пренесох, в един слънчев ден на малък град, където го срещнах, за първи път. Ученичка бях, а той завършваше медицина. С осанка красива и големи очи, потъна веднага в сърцето ми, но не знаех нищо за него, дори името му. Приближи се до мен, като слънчев лъч и опари завинаги душата ми. „Казвам се Йордан и ще ми бъде приятно, ако узная твоето име, за няколко дена съм в града, ако нямаш нищо напротив, можем, да изгледаме някой и друг филм“ и се усмихна с такава усмивка, която и до ден днешен ме изгаря.
Подадох ръката си, казах своето име, а той толкова силно стисна дланта ми, че леко съм присвила очи, може би от срам или от лека болка, но той в същия момент ме прегърна нежно и се извини, за своята нетактичност, като каза, че пред вида на красиво момиче, губи почва под краката си.
Сякаш всички звезди се изсипаха върху мен, сърцето ми лудна и щеше да изскочи от гърдите ми, усетил моето вълнение, ме попита, дали не ми е за първи път запознаване с момче или има и друго. Как да му кажа, че се влюбих от пръв поглед, че треперя от вълнение, как да му призная, като току що се запознаваме! Първото чувство леко отслаби примката си и започнах, да попивам всяка негова дума… Минаха много бързо дните на ваканцията, с него бяхме неразделни, изненадана усетих любовта му върху себе си, изгаряше ме, като лава, от всяка гънка на душата ми никнеха прекрасни чувства. Беше незабравима любовна приказка. Нямаше нищо друго значение, освен, него. Бързо се стопиха дните и той си замина, след дълга и продължителна раздяла.
Започнах училище , получавах през ден прекрасни писма, които по сто пъти препрочитах, обичах и въздуха и дъжда, който докосва раменете му, обичах го по-вече от живота си.
Веднъж в киното, до мен седна непозната девойка, извени се и ме помоли да излезем, за малко на вън, станах от седалката, но някакво лошо предчувствие ми подпали сърцето и то заподскача , като бясно.
Попитах, какво налагаше излизането ни от киносалона и защо се среща с мен, без да се познаваме, а тя ме погледна в очите и ми каза, че с Йордан са състуденти и са заедно още от първи курс и да не се надявам, че връзката ни ще продължи, защото той има връзка с нея.
Сякаш останах без колене, всичко се завъртя, олюлях се и седнах на близката пейката , а тя с ехидна усмивка, наведе се над мен и ми каза, че съм била, поредната му жертва. Обидена, силно разочарована и още по-вече ядосана на себе си, реших, че повече никога, не искам да го виждам, спрях да отговарям на писмата му. А той ме засипваше с тях с изписани безброй редове, пропити от любов. Мина много време, не се бяхме виждали от месеци, но аз, въпреки всичко, продължавах да го обичам, не можех да спра сърцебиенето при спомен, случайно опарил ми душата. А той продължаваше да пита, защо не му отговарям на писмата. Времето неумолимо бързо изтича, аз страдах и силно обичах, но не намерих сили да разваля щастието му. Изминаха още няколко месеца, беше завършил семестриално и му предстоеше 6 месечен стаж.
Веднъж закарах майка ми на лекар в болницата и го видях, същата осанка, същите очи, които грейнаха , като ни видя с мама, нямаше време да обяснява на дълго, само каза, че е издействал, в тази болница да кара стажа си, заради мен. Мама не знаеше нищо, запознах ги, той й се усмихна любезно, а тя се отдръпна, за да си поговорим. Попита ме, какво се е случило с мен, какво е станало с любовта ни, когато му разказах, какво съм преживяла, се възмути, защо не съм му дала, до сега възможност да обясни, че тази колежка е имала дете и е търсила начин, да се задоми и да го отгледа с някого, но той не е замесен с нея.
Казват, че времето лекува всичко, излекува и моите рани от младостта. Обичахме се, създадохме семейство, никога не се разделяхме. От тогава, до днес , да кажа “никога“, не посмях!
© Миночка Митева Всички права запазени