13.04.2019 г., 18:37 ч.  

Великанска душа 

  Проза » Разкази
512 8 13
23 мин за четене

     Водата обливаше голите му рамене, затопляше кожата му и раздвижваше кръвта. Бавно, но осезаемо се отпускаха и напрегнатите сухожилия по гърба му.  Той затвори очи и се подпря с ръце на плочките. Сам не се разбираше понякога. Все пак от месец насам се чувстваше странно, но наясно със себе си и с това, което дълго време беше мислил, чувствал, изстрадал. Обичаше я! Обичаше силно Зари, но не знаеше дали той не е, всъщност причината, заради която тя е несигурна в себе си и не е щастлива. Винаги я беше защитавал. Та как иначе? Беше се влюбил в нея в мига, в който я видя за първи път в класната стая, а тя още беше първолаче с плитки и срамежливо наведена глава. Едва изтърпя да изчака да завърши и успя да се пребори с цялата хайка ухажори, вечно следващи стъпките и. Първите години от брака им бяха приказка, но времето минаваше, а тя все не забременяваше. Майка му взе да мърмори и да опява. А той ходеше на смени тогава и не можеше да пази Зари от постоянните мърморения на старата му баба и още по-твърдоглавата му майка. Накара я да запише висше и да учи. Тя го послуша, но времето летеше и тя се притесняваше, че детето все не идва. Отидоха на лекар. Направиха изследвания и се разбра, че Зари може никога  да не забременее по обичайния начин. Настинка или недоизлекувано възпаление бяха довели до вторичен стерилитет.

   Тази новина съсипа жена му. Три месеца плака и не го пускаше до себе си, а той страдаше заедно с нея, но отвън до вратата. Само той си знаеше как изкара през тези месеци, страхувайки се тя да не си направи нещо в опит да приключи с живота си. Размина се. Все пак спокойствието не трая дълго. Изкуфялата му баба си беше проклета и на младини, а на старини си беше жив змей. Наговаряше майка му да мрънкат на жена му, а баща му се им ядосваше,но нищо не предприемаше. Зарина все повече линееше. Нещо и тежеше и сякаш му се усмихваше на сила. Той  се разтревожи и дори си помисли, че си е намерила друг, защото започна да му говори за раздяла и развод. Категорично я прекъсваше и отказваше да говорят за нещо подобно. Караха се, но споровете им винаги завършваха с взаимната им прегръдка и продължаваха в леглото, но вече прекроили се в страст и любов. Една вечер много го болеше корема и се прибра, само два часа след началото на смяната. Това, което завари го вбеси. Майка му и баба му бяха награбили Зарина, крещяха и да се маха, защото била ялова. Старата дори я налагаше с бастун. Ех, как му причерня същата нощ пред очите. Такива бастуни им опъна и на двете. Избута ги и с баща си се сдърпа, че нищо не прави. След това хвана Зари за ръка и отидоха да спят у сестра му. Не искаше да буди родителите и. На другият ден се върна и събра всичко, което сами си бяха купили и се преместиха при нейните родители. Отказа да говори повече за и с родителите си. Реши да изтегли заем от банката. Още преди години неговият дядо му  беше оставил една земя в края на градчето. Там реши, че ще построят своя дом с Зарина. Предложи и да вземат по-голям заем и ако иска да отворят малък цех на ишлеме. Тя се съгласи. И така потръгна живота им. Печелеха, влагаха, наемаха и си плащаха. И ин витро пробваха веднъж, но след като плодът не се задържа, той отказа да пробват повече. Притесняваше се за Зарина. Тя бледнееше, слабееше, мълчеше и това го влудяваше. Мислеше да и предложи да осиновят, но се страхуваше, че може да му откаже и да го отхвърли…Мъката им беше споделена, но и тя го държеше далеч от себе си. После се намериха „доброжелатели”, приятели на родителите му, че да пуснат слух, че си има любовница и да посъветват жена му, че ще бъде добре да го остави и да се разведат, защото го почерня без деца. Наложи му се да и се моли и да я увещава, но накрая се разбраха и тя се прибра. Толкова много бяха преживели с нея и той я обичаше. Дори не разбра как стана това с Надя…Неосъзнато се беше влюбил, но…те с нея бяха повече приятели, а Зари…Зари беше неговата душа с красиви големи стъпала.

      Въпреки умората от работата през седмицата и от чувството на вина, което изпитваше към жена си, заради това, че и беше изневерил, Илко се усмихна. Възбудата го обзе, а сърцето му се стопли. Той си мислеше колко красива беше съпругата му, дори  и на 40 и как тази красота сега беше още по ярка, отколкото в младостта им.

 

***

      Тя беше много красива. Дългите, гъсти черни коси падаха нежно покрай изваяните и скули. Бялата и чиста кожа, нежните и ръце, дългите крака и добре сложено тяло, притежаващо нормални женствени очертания, често събираха погледите на хората. Мътните зелени очи с формата на узрял бадем и дълги естествено гъсти мигли правеха погледът и магнетичен и жарък. И мъжете, и жените винаги и казваха, че е много красива. Тя го знаеше. Осъзнаваше го и го приемаше. Отговаряше на всички обществени стандарти за красота, съдържание и много добър социален статус. Отговаряше на всичко, освен на едно – не можеше да бъде майка, нито да даде най-желаното нещо на любимият си – негово дете. Бог я беше зачертал от тези списъци. Беше я оставил да се мъчи. Сигурно беше грешна да иска и това, като и беше дал толкова много – красота, здраве, отлични доходи за чудесен и спокоен живот, добри приятели и съпруг, който е грижовен, добър и я обича. Грешна беше. Знаеше си го! И това не беше нещо, което е присъщо на онези идеални жени, красиви точно колкото и нея…Това мислене и този начин да се „показва” и бяха далечни и непоносими. От както се беше родила на този свят, Зарина искаше нормален живот. Никога не се беше стремила към величие, слава и пари. С времето и с това, че годините изтичаха, като песъчинки между пръстите и, малката фирма, която откриха заедно с Илко потръгна и бизнесът се разрасна. Никога не бе мислила, че завършвайки Техникум за тъкачество и шев, ще работи това, а и ще има своя фирма. Да, печелеха много добри пари. Трудеше се наравно с работниците и ги уважаваше. Повечето познаваше, защото живееха в един град. Обичаше работата си, но и чрез нея се разсейваше от мислите си, и от болката от неспособността и да направи човека, когото обичаше щастлив. Това я изяждаше отвътре.Гореше я, а мислите и препускаха в търсене на отговор как да направи Илко щастлив. Толкова нощи и дни беше мислила, плакала, прехвърляла различни сценарии…Беше се уморила! И от себе си и от това, че той винаги отказваше да се разделят в името на това да е щастлив и да има свои деца. Зарина се надяваше поне наистина да бе имал любовници, както често чуваше подмятанията на хората из града. Надяваше се, че с някоя щеше да се почувства щастлив и…

      Тя спря пред невисоката сграда. Изключи двигателя на колата. Часовникът показваше 7 часът и 1 една минута. Въздъхна и изхлузи маратонките. Обичаше да кара с удобни обувки, а официалните държеше под седалката. Докато се преобуваше си  спомни  думите на една баячка, където ходеше, за да намери лек срещу греховността си да не може да даде това, което  най-много желае и за което страда най-обичният и човек:

         - Ти си Великанска душа, мила…Великанска! Огромна и необятна в растежа си. Бог не смее да развали това, що го има рядко по Света му. Толкова благоговение е изсипал при твоето създаване, че не му е знаел мярката, та…затуй така…

         - Какво му е великанското на душата ми, лелю?! Просто е дал твърде много милости за външното, а вътрешното е оставил да страда и да се свива с непрестанна отрова и в безнадеждност… - беше и отговорила Зарина.

Въздъхна, вглеждайки се в твърде големите си ходила за иначе стройното и високо тяло. „ Нямаш време да се самосъжаляваш!” – сама се наруга и излезе от колата.

      Сега, стоейки пред вратата на апартамента в 7 сутринта, плувнала в пот от вълнение, страх, тревога и…И тя сама не знаеше какво е това другото, но се чувстваше несигурна и уплашена. Дали се чувстваше нещастна от това, че беше разбрала, че Илко си има любовница? Не. Зарина не се чувстваше нещастна. Напротив, мисълта, че той най-после може да бъде щастлив и да има свои деца надвиваше опасенията и, че когато го няма тя ще страда и тъжи и ще бъде сама. Нормално беше да мисли за така. Но, Зарина сама осъзнаваше, че и сега тъжеше, че той не е щастлив с нея. Щеше да пада на колене, да се моли до припадък, но щеше да опита да запази щастието на съпруга си. Защото и липсваше усмивката му, шеговитото пламъче в очите му, жаждата му за живот…Искаше да вижда това, дори и то да не беше заради нея.

***

    Зарина гледаше през стъклото с умиление малката мърдаща главичка на момиченцето, което още неродено беше грабнала всичката и обич. То беше в  ръцете на майка си Надежда, а любимият мъж, несигурно седеше на ръба на болничното легло и невярващо въртеше глава ту към родилката, ту към малкото  нежно същество, ту преплиташе поглед и потъваше във винаги влажните и блестящи от обич и мекота очи на съпругата му. Надя се усмихваше сърцато и предразполагащо насреща и, а Зари не знаеше какво да направи. Чувстваше се излишна в този прекрасно завършен кръг на обич, който представляваха Илко, Надя и малката. Несигурно тя пристъпи към вратата на стаята в родилното отделение. Стискаше тежките чанти с най-красивите неща, които можеше да избере за нещо, което Бог беше създал и беше дал да се роди. Трепереше. Красивото и лице потръпваше от радост и щастие. Душата и се беше издула и преминала отдавна великанските си размери. В този момент красивата жена се чувстваше най-щастливото същество на тази земя и най-благословеното. Щастието на обичните и същества, беше и нейно щастие…И само онзи, създал всички и всичко по тая земя, знаеше колко необятна и безценна е обичта в сърцето и. И в този миг красотата придоби друг вид измерение и висини – такива, които имаха своето образно проявление, но и такива, които имаха силата да осветят в слънчеви пръстени от изригвания и най-тъмните дебри на адските тунели. От красивата жена струеше неземна стопляща светлина.

      - Ех, чедо, Бог те е благословил и не с шепите ми с казаните ти е давал… - промърмори една баба, минаваща наблизо и макар възрастна и полусляпа, тя усещаше светлината ,струяща от стоящата пред вратата жена.

Зарина натисна дръжката и притеснено се показа. Илко се изправи, но очите му не я изпускаха от поглед.

      - Добре ли си Заре? – гласът му беше изпълнен с трепет, тревога, обич – и всички чувства преливаха в интонацията на звуковете, образуващи думите, свързващи се в изречението.

    - Ето и другата госпожица! – възкликна някой зад гърба на Зарина. Тя се стресна и бързо се дръпна в страни. Една млада сестра, държеше още едно повито бебе, което изведнъж писна силно заплаквайки.

     - О-о-о! Малката Любов е  по-гласовите от кака си Вяра. – засмя се сестрата и продължи, – На бащата ли да я дам?

       - Не, Илко ще ги подържи по-късно. Дайте я на Зарето.

Краката на Зарина омекнаха, тя тревожно погледна Надя, после Илко и чак тогава се вгледа несигурно в малкото вързопче, което и подаваха. „ Любов!” – помисли си Зарина. -      Също, както аз исках да нарека дъщеря си, ако някога имах.”  И Вяра, също както беше казала преди само 7 месеца на Надежда. „ Носиш прекрасно име! Имай вяра в мен и моля те, на колене те, моля – не махай бебето! Ще се разведем с Илко…Той най-после ще склони! Вие заедно ще живеете…С децата ти и с бебето. Достатъчно е, понякога да мога да ви виждам…”

    Зарина несъзнателно протегна ръце и гушна малката. Плачът утихна така, както беше започнал. Малките устенца се нацупиха и сбръчканото личице просия от спокойствието и усещането за близост, обич и грижа.

    Надежда подаде малката Вяра на Илко. Той несигурно я пое в ръцете си. Младата жена никога не беше и помисляла, че живота ще и сервира толкова много щастие и ще и покаже какво е безкористна любов – такава, на каквато дори тя като майка не беше сигурна, че е способна. Вглеждайки се в двамата, които в последните месеци бяха хората даряващи я с най-много разбиране и обич, тя се почувства изпълнена с емоции и чувства, които просто нямаха обяснение, освен едно общо название – чисто и безпределно щастие да обичаш и да бъдеш обичан. А с такъв вид емоции идваше и по следващото - да можеш да споделяш.

    Надя беше най-обикновена жена. Хубавка, но не и нещо запомнящо се. Омъжи се и не завърши медицинският колеж за сестри. Любовта я беше подзела и забременя с Мая. Мъжът и тогава беше войник и се запознаха случайно. Но се влюбиха и се ожениха. Родителите му, строги и държащи на традициите хора не бяха съгласни. Така и никога не и показаха, че е желана за тях. Винаги бяха имали съмнения, че Мая не е дете на сина им, а после тези предположения се прехвърлиха и към малкия Никола. Непрестанните скандали между Коста и родителите му, заради нея и децата, а после и трудностите, когато се изнесоха от къщата в селото и отидоха в близкият град на квартира, не понесоха на мъжа и. Скоро той просто се пропи и отказа да поеме отговорност за семейството си. Не се връщаше с дни и ако се върнеше искаше само пари от нея и пак се запиляваше някъде.

     Една сутрин, мислейки, че отново е той и се прибира, за да яде, да се наспи и да вземе пари, Надежда отвори входната врата. Никога нямаше да забрави онзи миг, когато нейната свекърва  и се нахвърли, започна да я налага с чантата по главата, да крещи и да реве, че тя е убила сина им.  Свекърът и, я задърпа и заудря по гърба с юмруци. Децата, полуоблечени - едното за училище, другото за градината, се разпищяха. Старите я бутнаха на земята. Заболя я . Беше си ударила главата в ръба на порт мантото и кръвта се стичаше по лицето и. В някаква мъгла, мозъкът и отчете новината, че Коста беше умрял и тя беше вдовица.  И за това, родителите му обвиняваха Надежда. За всичкото…и за своите решения и за тези на сина си, и за трудностите…За тях, тя го беше подлъгала, омагьосала и развалила годежа му с момичето, което те му бяха избрали и одобряваха. Никой обаче не взимаше предвид, че не бяха питали сина си за този годеж, а доколкото ги познаваше и Невена, не бяха питали и момичето.

    Чак в болницата, след като и зашиха пукната вежда, Надежда осъзна всичкото стоварило и се на главата. И така нямаше кой да и помогне и къде да се прибере. Майка и беше починала отдавна, а баща и вече си имаше друго семейство. То и заради това, Надежда я бяха приели в медицинския със стипендия за сирак, а не само заради високите и оценки от изпитите. Нямаше и месец от смъртта на Коста и свекърът и свекървата и започнаха съдебни дела срещу нея да и отнемат Никола. Не искаха Мая, - можело и чужда да е, но какво ли не опитаха, за да вземат Никола. Надежда имаше късмет. Колежка в тогавашната и работа и помогна. Брат и беше адвокат и благодарение на това, че сестра му е нейна приятелка, той се зае с делото. Не само тя, но и децата и тогава бяха подложени под натиск и стрес. Безпаричието още повече и тежеше, но се справиха. Никола си остана при нея, а брата на приятелката и успя даже да извади ограничителна заповед срещу старците на основание побоя върху нея в деня на смъртта на Коста.

     Животът и някак потръгна нормално. Намери си  по-добра работа. Ходи на няколко курса по икономика, машинопис и компютърна обработка. Понякога излизаше и с мъже, но всичко приключваше бързо – нито на тях им се занимаваше с още две деца и нейните проблеми, нито на нея и се рискуваше, децата и отново да са заплашени от домогванята и лошотията на хората. Така, неусетно навърши 35. Разшириха офисът на фирмата, в която работеше и, ѝ предложиха да поеме управлението му в близкото градче. Надежда се съгласи, защото фирмата щеше да поеме разходите за квартирата, а децата щяха да пътуват и да са на общежитие докато учеха.

    После срещна Илко. Допаднаха си. В началото просто разговаряха приятно. Винаги намираха теми, с които да поддържат разговорите си. Той имаше фирми, познати и беше наистина интересен събеседник, а в последствие Надежда разбра, че той е не само страстен мъж, но и добър човек и съпруг обичащ до обожание жена си. Никога не беше крил, че е женен. Жена му въртеше целия бизнес в шивашката фирма и, както той сам често казваше:” Върти го с майсторска ръка, но с добро сърце.” Не само, че бизнеса им вървеше, но и наистина се обичаха. Не мина много и с Илко станаха много близки. Надежда се отпусна и му разказа за живота си, а той разказа част от своя и разкри най-силната болка в душата си – тази, че не знае как да направи жена си щастлива. Разказа и за десетките пъти, в които неговата Зарина е плакала, крещяла , събирала багажа си. Дори два пъти го бе напуснала, защото той бе отказвал да се разведе с нея или да я замени,  с друга жена. Единият път беше спал цяла нощ пред вратата на бащината и къща, докато не склонила да се върне. Вторият, още на вратата я умилостивил. Надежда никога не беше срещала такъв мъж и му го каза, а Илко само беше поклатил глава и отвърнал:

     - Какъв ти мъж?! Аз просто я обичам! Само не знам как да и дам това, което иска…

  Така в един момент, просто се поддадоха на чувствата си и преспаха заедно. Почти седмица след първият път се избягваха и не говореха. Надежда нямаше желание нито да разваля чуждо семейство, нито да допуска в своето размирици и промени, та дори и толкова добър мъж, като Илко. Но страстта им един към друг се повтори. И всеки път Надежда се чувстваше виновна. Беше видяла веднъж жена му Зарина. Тя беше много красива, а и по думите на други, които я познаваха беше и добър човек. Толкова я заболя и то от това, че се ядосваше на себе си. Тя много харесваше Илко, но и сам той и беше казал, че не би могъл да напусне съпругата си, независимо от това, че се беше влюбил и в нея. Надя го разбираше, защото и тя би се намразила ако нещо такова се случеше.

     Така неусетно те си изградиха график на срещите, но винаги бяха дискретни. Дискретността обаче за другите хора не беше ценна и силна страна. Започнаха се предположения и приказки. Надежда реши да приключи с Илко и му го каза. Той мълчаливо се съгласи. Разбираше го. В последно време жена му или му мълчеше или просто му казваше: „Защо не ме оставиш като управител на фирмата и просто си намери друга да те направи щастлив?”

     В такива моменти той винаги се ядосваше и след запознанството си с Надежда, идваше при нея и дълго разговаряха. И двамата ясно си даваха сметка, че нито Надежда иска да задълбочи връзката и да я превърне в нещо постоянно, нито пък Илко иска да изостави съпругата си. Само месец след като спряха да се виждат, Надежда разбра, че е бременна. Това не я притесни. Вече веднъж и се беше случило от една приятно изкарана вечер и веднага реши, че ще направи аборт. Сега обаче дължеше поне да каже на Илко. Приятелството и връзката им никога не се бе основавала на лъжа, а на искреност, а и заради това, което знаеше за семейните му проблеми, му дължеше поне истината. Една вечер просто му написа съобщение.

      Колко беше изумена, когато на другата сутрин пред вратата и застана самата Зарина. Дори и сега едва сдържаше сълзите си, спомняйки си жално плачещата жена, която беше паднала на колене да я моли да не маха детето им. Тази жена бе стоварила целият си свят в краката и. Беше и обещала всичко, което поиска, мъжът си, домът си, парите, дори и себе си, само и само да и позволяваха да вижда детето поне веднъж месечно.

      Толкова много любов струеше от Зарина тогава, че Надежда беше сколенисала до нея и я беше прегърнала. Тогава беше усетила и огромната сила на болката, която тровеше прекрасната душа на тази красива жена. Не помнеше как се беше съгласила. Като в сън и беше как Зарина се беше обадила на Илко и той блед и изплашен беше пристъпил прагът на апартамента. За всичко беше помислила Зарина, а те двамата само стояха и слушаха. Илко не искаше, казваше, че това си е решение на Надежда. Извиняваше се на Зарина, а тя буташе ръцете му и искаше той да я чуе. Тогава сърцето на Надежда не изтърпя и от нейно решение, тя го направи свой дълг – да роди детето. Никога не беше виждала такава любов и такова отдаване в името на щастието на другия. И все пак самата тя се чувстваше докосната и опиянена от това всепоглъщащо чувство.

          Така, някак си нещата сами се напаснаха. По-големите деца също бяха изумени, но и те бързо се заразиха от нестихващата обич и нежност изливащи се от самата Зарина. Илко просто не знаеше как да реагира и какво да направи, но и не беше нужно нещо да се прави. Зари, беше във вихъра си – купи апартамент в града и го приписа на Надежда. Дълго спориха. Надя отказваше, а Илко просто седеше между двете, слушаше ги, следеше ги, а накрая и двете като се обърнеха към него, просто каза:

         - Правете, каквото ви е на душа, аз и така ще се побъркам…Но ви разбирам и двете, просто се чудя кога ще ме изхвърлите, като спра да ви бъда арбитър на споровете.

   И тогава и двете преставаха, поглеждаха се и се усмихваха. Зарина и Надежда се напасваха  и си допаднаха като характери. И сега Надежда се чувстваше най-щастливата жена на света…най-щастливата и най-обичаната, а сърцето и преливаше от обич и признателност. Не съжали, че не беше казала нито на Илко, нито на Зарина, че всъщност бебетата са две. Беше помолила и лекаря да не споменава за това, когато са на преглед и да дава снимки веднъж само на едното, и друг път само на другото. Беше като подготовката на една голяма изненада за хората, които най-много обича и цени.

    Надежда беше доволна, че бебетата се родиха нормално и че бяха добре. Имената им тя отдавна беше избрала. Самото им  появяване на този Свят беше благодарение на силната вяра на една жена и безпределната и любов към мъжа до нея. Любов, която неминуемо се прехвърляше и към всяко същество, което той харесваше и обичаше.

            - Ще има и за двете ви място. Къщата е голяма. – със сълзи на очи тихо шептеше сега Зарина над малкото спящо момиченце в обятията си.

         Вратата на стаята, отново се отвори и Мая,голямата и дъщеря, срамежливо промуши главата си, а след нея надникна и Никола. Надя се усмихна. Вече чувстваше още по-силно преливащото си от обич сърце. И децата и вече обожаваха Зарина, още повече, че в Илко те откриха своя идеал и ментор в живота. В него те намериха човек, който винаги се опитваше да ги изслуша и да ги подкрепи в несигурността им. „Щастието си беше заразително.Раздаването на любов – също.” – помисли си Надежда.

           - Ама много са червени! – възкликна Никола, оглеждайки малките си сестрички.

           - Бебета са! Ти какво искаш? Не могат веднага да са красавици като леля Зари!

Възрастните се засмяха. Очите им обгърнаха с обич децата. А лицето на момчето поруменя, също като първия път, когато всички отидоха на гости в дома на Илко и Зарина. Тогава Никола и Мая, отново се бяха счепкали за нещо и той  беше казал на сестра си:

         - Леля Зари е добра, готина и красива! Ти едва ли ще станеш като нея, каквото и да правиш!

Само, където има великански крака.

А Мая му беше отвърнала:

         - Може и да има великански ходила, ама притежава и великанска душа! И то такава, каквато ние с теб едва ли някога ще имаме!

              Когато едно голямо човешко сърце, застане до една великанска душа и на Господ Бог му се иска да заплаче от радост, но вместо това той дарява с двойно щастие.

 

© И.К. Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Дон Бъч, изпращам ти моето уважение и благодарност!
    Нели, аз благодаря, че една жена, като теб, много добра писателка на приказки, хареса разказът ми!
    Ренка, както винаги ме оставяш без думи и срамежливо навела глава... Благодаря ти!
    Ангелче 13, благодаря!
    На онези, които оцениха и добавиха в "любими" ,бих казала: Всичко най-прекрасно на този свят го получаваме, чрез жестовете на другите. Благодаря за топлината, която ми дарявате с Вашите оценки!
  • Страхотен разказ, Лия! Удоволствие е да чета разностранно богата ти душевност и светоглед в творбите ти.
  • Има ли такива хора, не знам, но много се надявам. Благодаря, Лиа!
  • Висшето благородство - съществува ли то или е измислица? Разказът е много силен, защото великанска е душата не само на главната героиня.
  • Благодаря, че прочете Mazaco (Емил Боянов)!
    А за жените и героинята ми...Любовта се ражда със силата на Вселенен взрив в същността на хората, а хм, обичта на една жена расте в зависимост от това, какъв мъж е в орбитата на сърцето и. Но, да и характерът е важен.
  • Много трогателна и запомняща се история! Да можеха всички жени да бъдат като Зарина...
  • Наде, благодаря ти! Знам, че при теб дори и в краткостта се крие цял потоп от емоции ...Малко думи - хиляди вселени.
    Мария, радвам се, че поетичното ти сърце е откликнало на историята на героите.
    Силве,благодаря ти мила! Не е поетичен като твоите разкази, но е емоционално-експресивен ... а аз знам, че наистина цениш добрите истории.
    Елка...- не знам как! Когато героите са живи и дишат чрез теб, просто пишеш с размах. Благодаря ти,че ме навестяваш! И за любими - също!
    Васе! Благодаря ти! Ценя те много, защото знам, че не е лесно, човек да те изуми!
    Благодаря и за любими на всички добавили!
  • Мариана,благодаря за отделеното време! Важното е прочетеното да носи красота и удоволствие. Да ти кажа, честно и аз не вярвам в щастливите принцове и принцеси,( та нали титлата заедно с короната освен придобивки си има и задължения и изисквания и много ограничения) ала е хубаво човек да прочете нещо заредено с добро чувство и стремеж към грижа, съпричастност и обич. Според мен историите са като шоколад - за едни е любим млечния, за друг с ядки, за трети - чистият и черен тръпчив вкус на черният шоколад, но за всички, след прочита или вкусването следва удоволствието.
  • И аз съм изумена. Каква любов!
  • Лиа, как събра толкова обич в един разказ! Много ми хареса! Браво!
  • Разказ от великанска душа.
  • Невероятен разказ, с такава всеотдайност на чувствата! Дано не е плод на творческата ти фантазия, а героите в него си имат конкретни прототипи!
    Браво и благодаря, че го написа, Лиа!
  • Нямам думи, а не са и нужни...
Предложения
: ??:??