Виенско кафе - 5

– Кокаин ли взимаш?

Въпроса ме втрещява. Никога не съм взимала наркотици, дори като тинейджър и не мога да разбера какво го е накарало да си помисли това.

– Какво взимаш, Алекс? Няма да те оставя, докато не ми кажеш.

– Добре, г-н социални грижи. Пия антидепресанти предписани ми от лекар. Съжалявам, че те разочаровам и не съм наркоманка.

– Тоя лекар не ти ли каза, че те не трябва да се смесват с алкохол?

Вдигам рамене:

– Така по-лесно заспивам.

– Ъхъ, само дето можеш да заспиш и завинаги. Или да получиш инфаркт, зависи какви са.

– Сега и лекар ли стана?

През цялото време докато се разправяме седя права срещу него и сега той също се изправя.

– Стига, Алекс. Да не мислиш, че си първата която минава през всичко това. Срещу стреса има само едно лекарство и то е две лъжици майната му. Не почнеш ли да го вземаш навреме, всичко отива по дяволите. Имаш сериозен проблем и трябва да го осъзнаеш. Трябва да спреш хапчетата и пиенето. И да започнеш да се храниш. Не искаш да си оставиш детето сирак, нали?

Той говори абсолютно сериозно и това ме стряска.

– Не пия толкова много, по едно или две вечер за да заспя и това е.

– Само по едно, защо ли не ми се вярва...

Прав е, едно отдавна вече ми е малко.

– Всяка вечер ли пиеш?

Свивам рамене.

– От както се захвана с бизнеса ли?

– Да.

– А хапчетата?

– От около година.

– Защо ти ги дадоха?

– Да мога да спя.

– За това дават приспивателни, за какво ти бяха антидепресанти?

Замълчавам, защото не знам какво да му отговоря.

– За какво ти ги дадоха, Алекс?

– Защото имах проблем.

– Какъв проблем?

– Няма значение.

– Има.

– Не, няма. Разбирам, че се опитваш да ми помогнеш, но това са лични неща и не те засягат.

– Добре. В тая измислена баня има ли топла вода?

– Да, за какво ти е?

Той започва да се съблича, без да ми отговори и аз го ръгвам с пръст в гърдите:

– Няма да спиш тука.

Поглежда замислено дивана:

– Честно казано и на мен не ми се вярва да мога да заспя на това чудо на социалистическата индустрия, но поне ще опитам. Да имаш някое ново бигче? Мислех, че ще дойдеш у нас и не съм си взел нищо.

– Бори...

– Моля те, Алекс. Цял ден съм шофирал, бях в Румъния. Каталясал и мръсен съм. Нямам сили да споря. Нямаш ли бигче наистина? Мразя да съм брадясал.

Намирам му бигче и хавлия и той се завира с мъки в банята. После се наместваме криво ляво на дивана и той ме поглежда:

– Гледай си филмчета или каквото там правиш, не ми пречиш. Аз ще си заспя.

В крайна сметка след малко въртене филмчето си го прожектираме сами. Слава богу, че комунистите правеха здрави мебели.

Той се измъква на разсъмване за да отиде до банята и колкото и да внимава, аз се събуждам. Блока е нисък и чувам първите автобуси да потеглят.

– Събудих ли те, извинявай – Борил се мушва обратно в леглото и ме прегръща. Тялото му е студено и аз придърпвам краката му между моите да ги стопля, както правех с Криси, когато беше малък.

– Тука винаги ли е такъв студ?

Края на януари е и температурите навън са минусови. Вътре не е много по-различно. Парното е представено от едно миниатюрно радиаторче и то не влияе особено на микроклимата.

– Да.

– Знаеш ли, луда си да мръзнеш цяла зима в тая дупка.

– Откъде да знам, че ще е студено. Когато я взимах беше топло.

– Защо поне не си взе една печка?

– По цял ден съм в офиса, студа не ми пречи вечер.

– Пък аз всеки път, като ходим на ново място, се притеснявам дали ще ти хареса хотела...

– Сериозно?

– Ами да, създаваш впечатление на много префърцунена.

– Аз, префърцунена?

– Ама след пижамата с мечетата, може и да реша че съм грешал.

– Е, поне нямам боксерки на сърчица...

– Стига де, казах ти че бяха подарък от гаджето. Да откажа да ги надяна ли...

– Те затова хората са казали, че любовта изисква жертви.

– Знаеш ли, че май ще ставам дядо. Някакъв македонец подлъгал щерката. Трябва да го видя и да му взема страха отрано.

– Не се престаравай, да не избяга.

– Няма. Зарибила го е вече тя. Аз заради майка и навремето 6 месеца лежах в дисципа. Бях граничар в Елхово. Тя дойде с техните в Бс на море, ама ми писа преди това. И аз на една градска свих едни робошки от един склад на ткзс-то. Някой си ги окачил и си отишъл и аз ги бях бройнал и ги свих. И на датата вечерта след проверка духнах. Зарових военните дрехи под едно дърво в шумата и пеш газ към Бургас, а то е 100 км. Накрая мина едно момче с камион и ме взе. И се намерихме с нея, имахме си уговорена среща на едно място на плажа и тя ми донесе цивилни дрехи. И аз десет дена плаж, гадже, купони, голям кеф. Обаче дойде време те да си ходят, тя е от Радомир и аз и викам: „И аз ще дойда“. И на автобуса ме спипаха военните. И аз ударих единия, за да избягам. Ама другия ме хвана и айде в дисципа в Плевен. А там такива ги ядох, голям гърч. Изкарах дисципа, дослужвах и през цялото време си пишехме. И накрая уволнявам се, а тя не идва да ме посрещне. И аз, прибрах се в София само да видя наште и газ към Радомир. Отивам пред тях, тя се крие. Вися, вися, не идва. Накрая вечерта майка и си идва от работа и аз я пресрещнах. Тя ме познаваше там от морето и мойта, тя се казва Надя, и разправяла за мен. Та си поговорихме с майка и доста и след 3 дни се оженихме, а след 5 месеца ми се роди момиченце.

В стаята вече е светло и аз го поглеждам, той ми се усмихва и ми намига.

– Мое си е. Казахме на всички, че съм избягал и сме го направили. Даже и на нашите. Второто обаче много трудно стана, може и в мене да е била причината, не знам.

– А истинския баща?

– Не знам, тя не ми каза. Тя само плачеше в началото и аз се чудех какво да я правя, ние живеехме тогава у тях. И реших да се преместим в друг град. Ама в Сф нямаше къде да живеем и имах една леля тука и тя каза: „Ела те при мен“. Тоя апартамент където сега живея е неин. Тя имаше един син и той беше починал при катастрофа. И ние дойдохме и много се разбирахме с нея. И Надя се успокои, бебето беше здраво, аз вадех добри пари. С на тоя Любо охранителя един братовчед почнахме разни търговии, само крокодили не сме продавали. Първо нямахме кола и с влака, ходим намерим там от някой завод някоя стока и юруш към другия край на България да я продаваме. Слизаме на гарата натоварени като мулета и почваме там от лелките на гарата, да ги излъжем да купят нещо, да се разтоварим и така. После едно момченце от Варна ни предложи безбандеролни цигари да пласираме. То си имаше някакъв канал там. Почнахме и много добри пари вадехме, обаче се появиха някакви пишлемета и взеха да ни скачат. И аз викам, няма да стане тая работа така. И си викнахме повече хора, и а някой ни е скочил, а после двоен кютек е отнесъл. После почнахме ние да си внасяме цигарите, ама аз по едно време се дръпнах, там беше почнало да става опасно и минах на коли да внасям и разни стоки от Турция, такива неща. И там преди едни избори дойде едно момче да моли за пари да става кмет. И аз много се чудех, щото ми се гледаше загубена работа, ама Надя ме нави и дадох. И накрая се оказа, че аз съм дал почти два пъти повече от другите. Още сме си големи приятелчета с него. Ти как се запозна с бившия си?

– В училище. Голяма любов от 15 годишни. Навсякъде заедно. Оженихме се, после се роди Криси и всички ни завиждаха колко хубаво си живеем. После се роди второто ни дете.

Борил се извърта, за да ме погледне.

– Почина на 7, имаше синдрома на Даун и много усложнения. И приказката свърши.

– Съжалявам, че те върнах към това – той ме целува по главата.

– Нямаше как да знаеш – прокарвам ръка през косата му и той си извърта ухото за да го погаля. Това с ушите ми е смешно, но той буквално се разтапя от кеф. Е, още едно бутонче за запалване, лошо няма.

– Ревнива ли си, Алекс?

Подсмихвам се:

– Защо?

– Ами, моногамията е трудно нещо за мен.

– Известно ми е. В случая обаче въпросът е излишен, защото отношенията ни не са такива, че да си поставяме ограничения.

– Така ли?!

– За мен, да. За теб не е ли така?

– Не. Няма ограничения, когато един човек ти е безразличен. Ти на мен не си ми.

– Добре, тогава просто ограниченията ми спрямо теб не включват и други връзки.

– Стига да не закачам теб прекалено често, а?

Свивам рамене:

– Просто се отнасям с разбиране към проблема ти.

Той ме поглежда:

– Проблема има и други решения...

– Тц, не си падам по тях.

– Не си пробвала, ако опиташ може и да си промениш мнението.

Подсмихвам се:

– Откъде знаеш, че не съм?

Борил ме поглежда с интерес и после поклаща отрицателно глава:

– Не си.

– Може да съм или да не съм, въпросът е, че не си падам по това. Суингър ли си?

– Не точно. Просто ми харесва, ако компанията е добра, хората да се отпуснат и да се забавляват.

– Няма лошо – казвам.

– Но ти не си падаш по това?

– Не.

Той се надига на лакът за да ме вижда.

– А, ако сме в такава компания, но си го правим ние двамата?

Разрошвам косата му и му правя муцунка:

– Мнее...

– Уффф – отпуска се с тежка въздишка назад. - Пак съм отсвирен.

– Горкия ти. Назначи си нова секретарка – намигам му.

– Стига, Алекс. Хубаво ми е с теб. Спокойно ми е. Искам и на теб да ти е така. Не искам да се крием, да се лъжем и другите фокуси. Защо не искаш да живеем заедно?

– Истината ли? Безкрайно ми е дотегнало да се грижа за мъж. Нямаш представа какво облекчение е да не се чудиш всеки ден как да избалансираш с парите, какво да купиш, какво да сготвиш и как да платиш сметките. После да се прибираш скапана от работа и да трябва да подхващаш втората смяна веднага, защото всичко чака теб. Ако наредя всички измити чинии и изпрано пране през годините, сигурно ще покрият половината земя. Писнало ми е от всичко това. Безкрайно ми е писнало.

Той ме погалва по рамото:

– С мен няма да ти се налага да правиш нищо от това. Имам си една леля да ми чисти и готви, имам си и пари за сметките. Имам и две спални, ако не искаш да ме гушкаш вечер.