15.07.2004 г., 18:34 ч.
Врати
2 мин за четене
“Има неща познати и неща непознати. Между тях са вратите” – Джим Морисън
Той вървеше по тъмния коридор с мек килим с различни шарки. Те като че бяха живи. Променяха се понякога толкова бързо, че нямяше как да забележиш движението. Създаваха илюзия за статичност. Стените се сливаха и се отдръпваха. Сякаш вървеше в люлка. От време на време минаваше през врати – всяка различна и по своему красива. Някои бяха просто порти, други трябваше да бъдат отворени с леко натискане на бравата.
Той вървеше. Спокоен. Лицето му, застинало в каменно изражение, понякога се сгърчваше в агонизираща гримаса, която отминаваше също толкова бързо, както се бе появила. Дъхът му отекваше в коридора като акорд на зле настроена китара. Раздираше тишината за миг и после заглъхваше в крещящо ехо. Очите му бяха вперени напред, само напред. Често се насълзяваха от взиране. Той мигваше и те като по команда изсъхваха. Няколко неизплакани сълзи бяха засъхнали на бузите му, образувайки дълбоки белези.
Той продължаваше да върви. Отчаяно. Все по-трудно намираше смисъл. В съзнанието му се лутаха объркани мисли и спомени. Ярките цветове се забиваха дълбоко в мозъка му и той едва сдържаше вика си...
Спря. Пред него се издигаше прозрачна стена. Нямаше брава, нито пролука. Той докосна гладката повърхност и усети студенината й. Забеляза резка, която минаваше посредата. Тя се отвори. Меко и безшумно. Но вътре нямаше цветове. Беше тъмно. Стъклената стена не бе прозрачна, а огледална. Той направи крачка напред. Очите му започваха да свекват в мрака.. обърна се, но зад него нямаше нищо. Запристъпва внимателно напред. От някъде идваше бледа светлина. Тръгна към нея. След малко протегнатите му ръце усетиха преграда. Врата. От ключалката се процеждаше снопът светлина. Той се наведе, но преди да успее да погледне, вратата се отвори. Скърцащ звук прониза тишината. Пред него имаше малка стаичка с маждукаща крушка. В ъгъла едно дете се бе сгушило и гледаше уплашено. Той се приближи. Внимателно. Не искаше да го плаши. Усмихна се нежно и усети топлина. Отдавна не се бе чувствал така. Понечи да го докосне, но ръката му се удари в гладкото огледало. Отръпна се, сякаш леденината му пареше. Погледна встрани с горчилка в погледа... и го видя. Остана да стои така без да помръдне. После седна близо до него и започна да разказва. Детенцето малко по малко започна да се отпуска и да го гледа с жадния си поглед. Малко по малко те се приближаваха един към друг. Малко по малко...
Той знаеше, че трябва да продължи. Когато стигна до детенцето, го прегърна, целуна го за сбогом и тръгна към вратата. Обърна поглед към огледалото, за да махне за последно, но него го нямаше. На мястото му сега имаше малка купчинка прах, която скоро лекият полъх на вятъра щеше да заличи...
Той вървеше по тъмния коридор с мек килим с различни шарки. Те като че бяха живи. Променяха се понякога толкова бързо, че нямяше как да забележиш движението. Създаваха илюзия за статичност. Стените се сливаха и се отдръпваха. Сякаш вървеше в люлка. От време на време минаваше през врати – всяка различна и по своему красива. Някои бяха просто порти, други трябваше да бъдат отворени с леко натискане на бравата.
Той вървеше. Спокоен. Лицето му, застинало в каменно изражение, понякога се сгърчваше в агонизираща гримаса, която отминаваше също толкова бързо, както се бе появила. Дъхът му отекваше в коридора като акорд на зле настроена китара. Раздираше тишината за миг и после заглъхваше в крещящо ехо. Очите му бяха вперени напред, само напред. Често се насълзяваха от взиране. Той мигваше и те като по команда изсъхваха. Няколко неизплакани сълзи бяха засъхнали на бузите му, образувайки дълбоки белези.
Той продължаваше да върви. Отчаяно. Все по-трудно намираше смисъл. В съзнанието му се лутаха объркани мисли и спомени. Ярките цветове се забиваха дълбоко в мозъка му и той едва сдържаше вика си...
Спря. Пред него се издигаше прозрачна стена. Нямаше брава, нито пролука. Той докосна гладката повърхност и усети студенината й. Забеляза резка, която минаваше посредата. Тя се отвори. Меко и безшумно. Но вътре нямаше цветове. Беше тъмно. Стъклената стена не бе прозрачна, а огледална. Той направи крачка напред. Очите му започваха да свекват в мрака.. обърна се, но зад него нямаше нищо. Запристъпва внимателно напред. От някъде идваше бледа светлина. Тръгна към нея. След малко протегнатите му ръце усетиха преграда. Врата. От ключалката се процеждаше снопът светлина. Той се наведе, но преди да успее да погледне, вратата се отвори. Скърцащ звук прониза тишината. Пред него имаше малка стаичка с маждукаща крушка. В ъгъла едно дете се бе сгушило и гледаше уплашено. Той се приближи. Внимателно. Не искаше да го плаши. Усмихна се нежно и усети топлина. Отдавна не се бе чувствал така. Понечи да го докосне, но ръката му се удари в гладкото огледало. Отръпна се, сякаш леденината му пареше. Погледна встрани с горчилка в погледа... и го видя. Остана да стои така без да помръдне. После седна близо до него и започна да разказва. Детенцето малко по малко започна да се отпуска и да го гледа с жадния си поглед. Малко по малко те се приближаваха един към друг. Малко по малко...
Той знаеше, че трябва да продължи. Когато стигна до детенцето, го прегърна, целуна го за сбогом и тръгна към вратата. Обърна поглед към огледалото, за да махне за последно, но него го нямаше. На мястото му сега имаше малка купчинка прах, която скоро лекият полъх на вятъра щеше да заличи...
© Кери Исова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
