25.01.2012 г., 16:04 ч.

Вълшебното дърво на принцеса Тайра 

  Проза » Приказки и произведения за деца
1767 0 5
11 мин за четене

Някъде далече – на брега на голяма река, се издигал замък. Той бил толкова стар, че кулите му се ронели в бавните води, тесните прозорци потраквали самотно от вятъра и само гласът на една стара сова се чувал нощем из тъмните коридори. Понякога голямата врата на замъка се отваряла и от нея излизал красив принц. Той яхвал коня си и бавно се отправял към тъмната гора, която ограждала замъка. Там растяло странно дърво. В него всичко било наполовина: стройното високо стебло, кичестата корона, цветовете напролет и плодовете през есента. Това дърво било разделено на две половини, но едната от тях я нямало. Старата бавачка разказвала легенда за него и всички в царството го наричали “Та”. Възрастната жена не била чувала как се казва другата половина и принцът не вярвал някога да я намери. А много му се искало да го направи, защото в легендата се говорело, че когато двете половини на дървото се съберат отново, в царството ще се върнат радостта, любовта и благополучието. Да, принцът бил самотен и тъжен.

   Годините минавали, сезоните се сменяли, дървото Та растяло стройно и високо, но наполовина. Принцът чувствал, че и неговият живот е като това дърво. Нямало с кого да сподели нито своята радост, нито своята тъга. Нямало с кого да свири на четири ръце на старото пиано, нито пък имало с кого да чете приказки от книгите, подвързани с потъмняла, мека кожа. Вече не плувал в сините води на реката, не бродел из влажните гори, не посрещал изгревите на високата кула, нито пък чакал залезите, защото нямало с кого. Принцът бил много самотен и много тъжен.

   Понякога гледал голямата, широка река, която се плискала в основите на замъка. Отсрещният бряг бил много, много далече. Сутрин тънел в мъгли, а привечер – в призрачна мараня. Принцът не знаел какво има на другия бряг, защото никой, никога не бил стигал до там. Може би само един много стар човек, когото всички наричали Лодкар, но нито се знаело какво било това име, нито пък някой го познавал.

   Един ден принцът решил да тръгне надолу по брега на реката и да потърси този стар човек, който се казвал Лодкар. Все от някъде трябвало да започне и той се отправил на пътешествие.

   През дългите дни на самотното пътуване срещал много хора, но никой не знаел истината за дървото Та и не познавал човек на име Лодкар. Това още повече натъжавало принца, но той продължавал да върви надолу по реката и не губел надежда, че някой може да му помогне.

   В една топла привечер, младежът видял малка, дървена хижа и почукал на вратата. Изнемощял глас се обадил отвътре и го поканил да влезе. На ниско столче до прозореца седял стар човек и кърпел още по-стара рибарска мрежа. Вятърът, слънцето и водата така били изсушили тялото му, че самият той много приличал на риба. Принцът поздравил и попитал дали може да остане да нощува, защото навън вече мръквало. Старецът не само го поканил, но и много се зарадвал, защото и при него рядко се отбивали хора. За първи път, откакто напуснал замъка, принцът се решил да разкаже защо е тръгнал на път и какво търси. Така възрастният човек разбрал, че до него седи владетелят на тези земи и го моли за помощ. Той вече бил много, много стар и решил, че е дошло време да разкаже своята история. А единственият човек, който имал нужда от тази история, бил  бъдещият цар.

   - Ти, синко, никога не си виждал лодка. И няма да намериш човек в това царство, който е виждал. Защото твоят дядо – старият цар, преди много години издаде жестока заповед: да бъдат унищожени и изгорени всички лодки и нови да не се строят. Смърт грози всеки – рибар, търговец, пътешественик, артист и войник, който се осмели да минава с лодка през тази част от реката, която прекосява неговите владения. Най-напред хората не вярваха, че царят ще следи зорко за изпълнението на тази заповед. Реката беше целият им живот- от нея се хранеха, водата идваше от нея, по тази река стигаха до далечни и непознати земи, за да търгуват и да воюват. По тази река идваха странни хора и носеха невиждани по своята красота платове, украшения, съдове, оръжия и книги. Свещени книги, които народът разбираше. Царството беше силно и богато, защото светът знаеше за него, благодарение на Голямата река. Но царят не отстъпи. Погуби много хора и пак не отстъпи. Тогава – с последните здрави лодки, младите напуснаха земите си и потърсиха нов живот далече от родните места. Всичко запустя. Вече никой не идваше отникъде и никой никъде не отиваше. Хората подивяха и се затвориха в себе си. От мен да знаеш, синко: за човека само хляб и вода не стигат. Човешката душа иска да е свободна и, ако няма свобода, която да я храни, тя отлита като птиците другаде. В тази земя останаха тези, които искаха само хляб и вода или пък бяха прекалено стари, за да тръгнат по света. Затова е тъжно царството ни. Утре, ако съм още жив, ще те заведа на едно тайно място. Ще ти покажа нещо, което съм скрил, още преди да бъдеш роден. Защото сега, каквото и да ти разказвам, нищичко няма да разбереш.

   - Но ти не ми каза за човека, който се казва Лодкар и е ходил на другия бряг на реката. Нито ми каза дали знаеш нещо за дървото Та в гората до замъка – тихо му припомнил принцът.

   - По тези земи всички бяхме лодкари – тъжно се усмихнал старецът. – Единственият жив от тях сега, съм само аз. Аз съм този, когото търсиш. И само аз мога разкажа историята на онова дърво, защото съм виждал и другата му половина. Тя расте на отсрещния бряг на Голямата река, в гората край един друг замък и се нарича Ра. Когато двете половини на дървото се съберат, отново ще тръгнат лодките по широката река, ще дойдат нови хора – учени, мъдри и странни и животът в нашето царство ще се възроди.

   Принцът онемял от изненада. Не можел да повярва, че този старец – сух като пръчка, знае истината за хората от легендата на неговата бавачка. Той едва сега разбрал, че това съвсем не е легенда, а истинска, човешка история – забранена отдавна и забулена в тайните на годините.

   - Аз никога няма да отида на другия бряг, лодкарю – с въздишка казал принцът. – Нямам лодка, нито пък мога да я построя. Казваш, че моят народ е забравил това знание. А дали ти ще си спомниш нещо от него?

   - Време е да поспим, синко. Уморих се. И утре е ден, може би дори по-хубав от днешния – подсмихнал се старецът и прилегнал на дървеното миндерче до огнището.

   Принцът излязъл пред хижата и се загледал в бавните води на широката река. Чудел се защо по-рано не е събрал кураж да тръгне на път. Колко ли непознати брегове е щял да види, други хора и приказни, нови земи? Къде е бил този копнеж, който сега изпълвал до край сърцето му и не му давал нито сън, нито спокойствие? Всичко в пъстрите книги, подвързани с потъмняла, мека кожа, е било истина! Кой да му укаже, че това е историята на света отвъд земите на царството? Принцът бил много тъжен и още по-самотен. Но само до сутринта.

   Щом слънцето изгряло и подпалило пожар в тъмните води на реката, старецът се показал на вратата на хижата.

   - Тръгваме, синко! Каквото и да се случва на този свят, винаги идва време за друго.

   Двамата прекосили мочурлива долина и навлезли в тъмна, влажна гора. Високите дървета били покрити със страховити дантели от мъх и жилави, диви лозници. Пак приближили реката – чувал се тихият глас на вълните. И изведнъж принцът видял черното гърло на голяма пещера. Старецът пъргаво прегазил плитчината и го приканил да го последва. Вътре съвсем не било тъмно – високо от тавана - като водопад, се изсипвала светлина. Встрани от входа, повдигнати върху правоъгълни камъни, били наредени…лодки! Красиви, насмолени и нашарени, те си стояли като изрисувани вчера и очаквали някой да ги спусне на вода. Очите на принца били на път да паднат от лицето му! Старецът се смеел с къдрав, младежки смях.

   - Е, синко, това са лодките, за които от младини се грижа всеки ден. И понеже нямах жена и деца, те бяха моето семейство. Сега седни. Ще ти разкажа историята на вълшебното дърво, която е тъжна като живота в нашето царство.

   По времето, когато твоят дядо – старият цар, издаде своята черна заповед, баща ти реши да вдигне сватба, за да зарадва своя нещастен народ. С един от последните кораби, спрели в голямото пристанище, в царството пристигна неговата невеста. Тя беше красива и нежна принцеса от далечни, южни земи. Като зестра носеше само едно малко дръвче със сребърни клонки, златни листенца и пъпки от кристали. Прекрасното дърво беше посадено в голяма раковина от разноцветен седеф, който блестеше по-ярко от слънце. Когато принцесата беше радостна, дървото пееше ангелски песни и всички наоколо бяха неизмеримо щастливи. Когато южната красавица тъгуваше, дръвчето тъгуваше заедно с нея и се обливаше в сълзи от скъпоценни камъни. Старият цар веднага разбра, че в неговото царство се е случило най-хубавото събитие. Стига принцесата винаги да е тъжна. Колкото повече мъка, толкова повече сълзи. А от сълзите на вълшебното дърво, царят щеше да стане най-богатият човек на света. За беда, принцесата не плачеше често. Тя хареса Голямата река, красивите планини, горите, добрите хора и принца – твоят баща. Свитата, която доведе със себе си, започна да стяга най-великолепната сватба на земята.  От далечни царства пристигаха все повече гости и носеха скъпи подаръци. Принцесата беше щастлива и ангелски песни огласяха царството. Хората заживяха с нова надежда.

    Малко преди дългоочаквания ден, старият цар – твоят дядо, извика баща ти. Каза му, че на народа хич не са му нужни ангелски песни и любов, а работа от сутрин до здрач, здрави закони и много пари, за да е славно и силно царството. Той му заповяда да е сдържан, суров и студен с бъдещата си съпруга, защото богатството може да се увеличава само от нейната скръб и отчаяние.

   Тайните наставления на царя били чути от една девойка, която веднага отишла при принцесата и разказала за неговите грозни планове.

   Красавицата изобщо не се разплака. Тя толкова много се ядоса, че дебел лед скова реката посред лято и сняг затрупа пътищата, планините и горите. Царството беше пред катастрофа. Старият цар отново извика сина си и  му заповяда да вразуми бъдещата си съпруга, но самият той вече беше много уплашен. Не знаеше какво още може да направи това странно дърво, което живееше според сърцето на принцесата.

   Твоят баща познаваше лошия нрав на дядо ти. В тъмната, студена нощ, той помоли принцесата да събере свитата си и да се приготвят да преминат ледената река. Искаше да заживее с нея далече от деспотичния и алчен цар, който готвеше нещастен живот за него и народа му. Заедно с тях тръгнаха много жени, мъже и деца.

   Сутринта, когато слънчевите лъчи запалиха огньове във водите на  Голямата река, нямаше и помен от сняг и лед, но и ангелски песни не се чуваха. Вълните носеха на гребените си скъпоценни камъни, диаманти и перли. Хората ги събираха на купчини по речния бряг и се чудеха какво се е случило през нощта в студените води на реката. После разбраха и заплакаха. Лодката, с която плавал принцът – твоят баща, се разбила в огромен леден къс и тъмните води го погълнали. Обезумяла от скръб, принцесата му подала вълшебното дръвче, за да го изтегли. Когато принцът се хванал за нежните клонки, дръвчето се разцепило на две. Тежките води на реката го повлекли на една страна, а принцесата и нейната свита – на друга. Всеки държал в ръката си половината от вълшебното дърво, водата ги отдалечавала един от друг, а реката се пълнела с диаманти и скъпоценни камъни.

   След време принцът – твоят баща, посади дръвчето на една слънчева поляна в гората, която огражда замъка. След много лета се ожени за твоята майка. Но никога не забрави своята голяма любов – нежната принцеса от далечните, южни земи. Прекарваше много време край половинката от вълшебното дърво. Наричаше го Та. Така го запомни и народът му.

   Старецът замълчал. Дълго се взирал във водите на реката, които се влачели край пещерата. После продължил разказа си.

   - Момичето, което обичах, замина през онази нощ с принцесата. Понякога, когато нямаше луна и стражите се страхуваха от речните духове, аз измъквах лодката от пещерата и прекосявах реката. Стигах на другия бряг, прегръщах своята любима и тръгвах обратно. Преди слънцето да запали пожари във водата призори, аз прибирах лодката и нещастен се скривах в колибата си. През една такава нощ, моето момиче ми каза, че принцесата е засадила половинката от дървото край замък на брега на реката и го нарекла Ра. Преди да замине за своята стара родина, тя направила заклинание: когато двете половинки се съединят отново, от тях да се роди красива, мъдра и справедлива принцеса и в двете царства да настъпи любов и благополучие. Сега, синко, ти трябва да решиш дали ще донесеш половинката Ра или ще занесеш половинката Та на другия бряг. Лодката е тук. Ще ти помогна да я свалиш на вода. Ти ще можеш да я управляваш, защото си от речен народ.

   Принцът и старецът свалили лодката на вода и младият мъж продължил своето пътешествие към другия бряг на реката. Там – на една слънчева поляна край порутен, изоставен замък, той намерил половинката Ра. Взел я със себе си и отново преплувал реката. Когато стъпил на брега, нещо вече било различно. Конят му нетърпеливо тръскал гривата си и чаткал с копита по речните камъни. Принцът благодарил на лодкаря, метнал се на седлото и тръгнал към дома. След много дни най-сетне пристигнал на поляната в тъмната гора. Половинката Та меко сияела и хиляди звънчета звънели в утринния въздух. Той скочил на земята и приближил. Клоните на Та и Ра се протегнали и нежно се прегърнали. Двете половинки на вълшебното дърво се съединили и то заблестяло в златно и сребърно. Нежна музика и хор от ангелски гласове събудили царството. Когато слънчевите лъчи запалили пожар във водите на Голямата река, златните листенца на вълшебното дърво се разтворили. На земята се спуснала Та- и- Ра – красивата, мъдра и справедлива принцеса Тайра, която донесла в царствата на двата бряга  радост, любов и благополучие.

© Рада Петрова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??