15.03.2023 г., 20:38 ч.

... за най-трудната прошка - към себе си.... (част от книгата "Лицата на неродените пеперуди") 

  Проза » Други
584 0 0
12 мин за четене

Не можеш да се възстановиш, преди да осъзнаеш от какво се възстановяваш...

 

„Офицер Денкова, офицер Денкова!“, женският глас я застигна през Коледния шум на мола и тя се обърна. В първия момент не видя никой. Огледа се и точно преди да продължи по пътя си, усети как някой се блъсна в крака ѝ и го обгърна с ръце. Сведе очи и погледа ѝ срещна две теменужено сини, кръгли като билички очи с не толкова дълги, колкото безумно гъсти мигли, които правеха окото да изглежда като обрамчено с черен кант. Ситни, тъмно руси къдри образуваха златист ореол около повдигнатото нагоре, засмяно детско личице.

Прокара пръсти през меките спиралки по главата на детето и затърси родителите в тълпата. Първо видя повдигнатата нагоре, махаща длан с разперени пръсти, а после видя и притежателката на приветстващата я длан. Облечена в разкопчана бяла жилетка с качулка, памучна рокля с моряшки дизайн, семпли бели маратонки и също толкова дълбоко сини очи, към нея се приближаваше усмивката на майката.

 

- Офицер Денкова! Здравейте! Толкова се радвам да ви видя! Надявам се да ни помните! Ние всяка вечер се молим за вас. И за Офицер Алва. Да му кажете като го видите. Боже! Мина вече година! Надали помните – жената говореше като на състезание. Беше грабнала дясната ръка на Адриана още в момента, в който достигна до нея и не я пускаше. Ния все още спи с патенцето, което ѝ дадохте онази нощ. И все пита за „хубавия  чичо офицер дето знае детски песнички“   майката се усмихна широко. И леко тъжно. После повдигна бездънните си сини очи към Адриана, която стоеше като вкаменена, с поглед сведен към притиснатата към коляното ѝ детска главица, по която се разливаха непокорни руси вълни.

 

- Няма нищо, вие сигурно не ни помните гласът на жената прозвуча някак вяло и уморено - Толкова хора виждате на ден...

 

- Ния Адриана най-накрая намери гласа си, наведе се, целуна слънчевата главица по темето. Погледна нагоре към майката и пророни: - Разбира се, че ви помня. Стейси, нали? Радвам се да ви видя отново усмихнати. Как е Лиам?

Очите на жената отново се оживиха.

 

- О, Лиам е добре. Много добре. Благодарение на вас и офицер Алва. Никога няма да мога да ви се отплатя!

 

- Няма и нужда, Стейси. Ние просто си вършим работата. Радвам се, че ви видях. Извини ме, но ще трябва да тръгвам, че ще закъснея за работа. Чао, Ния! Адриана разроши косите на четиригодишното момиченце, което още се държеше за крака ѝ. - До скоро.

 

- Добре, извинявам се, че ви забавих, просто като ви видях, трябваше да ви спра и да ви благодаря отново. Ния и Лиам са тук, благодарение на вас. Аз съм тук, благодарение на вас очите на жената се насълзиха.

Адриана я прегърна през раменете и каза:

 

- Всички сме тук по Божията воля. На мен няма за какво да благодариш.

 

После бързо се обърна и отсечено закрачи към изхода на мола. Празничните хора и звуци се плъзгаха покрай нея като сенки от отвъдното и избледняваха. Всичко се превръщаше във вакуум. Празен и притискащ. Смазващ.

Не усети как бе стигнала до камиона си. Отвори вратата, отпусна се на седалката и остави сълзите да пълнят пазвата ѝ. Бе сезонът на Jingle Bells.

*****

Караше бавно по улиците на един он многобройните жилищни квартали на Хюстън и се наслаждаваше на Коледната украса по къщите. Бе само седем и петнадесет минути вечерта, но се бе стъмнило и хората бяха пуснали светлините по прозорците и дворовете си. Улиците на този квартал всяка година изглеждаха като Лапландия. Или поне както хората си представяха, че Лапландия изглежда. Имаше всичко – светещи в цялата гама на дъгата дървета, храсти, пощенски кутии, покрити със сняг (изкуствен за Хюстън, разбира се) мора́ви и покриви, висящи от стрехите светещи ледени висулки – искрящо-бели, матово-бели, бледолилави, нежно-сини, някои с кристални розови сърчица. Имаше танцуващи пингвинчета, снежни човеци със светещи, килнати настрана шапчици, тичащи нагоре-надолу елфове, мигащи подаръци, кротко пасящи сърнички, еленчета, дърпащи отрупани с дарове шейни. Даже на един от покривите се виждаше излитащият в небето Дядо Коледа, теглен от Дашър, Денсър, Пренсър, Виксен, Комета, Купидон, Донър, Блитцен и, разбира се, Рудолф. Обожаваше Коледата. Виждаше някаква топлота в треската на приготовленията. Всичките ѝ приятели се чудеха как може да прекарва часове по магазините сред жужащите тълпи, знаейки, че не обича да бъде сред много хора. Но Коледната тълпа бе нещо различно. Топло. Ухаещо на бор, палачинки с мед и орехи. Пространство, пълно с усмивки, галещи ръце, греещи от радостна изненада лица, вицове, много, много, много смях. Коледата не беше реликва. Беше блян. И тя се гмуркаше в този блян всяка година.

 

Статичното жужене на радиото я извади от празничния ѝ транс и прибра леко висналата надолу в мечтателно съзерцание, долна устна. Всичко бе тихо и спокойно тази вечер. Осемнадесети Декември, 2020 година. Адриана реши да излезе от квартала и да отиде да пообиколи търговските райони, за да направи някой и друг трафик стоп. Не че имаха „норма“, но както се казваше, ако искаш сержанта да не ти виси на врата, трябва да правиш поне два-три трафик стопа на ден. Законът за движението по пътищата също трябваше да бъде налаган от време на време. Не просто „изживяван“ под формата на „пътна ярост“.

 

Беше на четвъртия си трафик стоп и четвъртото си „Коледно предупреждение“, когато забеляза на монитора на мобилния си компютър, че Едисон е по път за някакво повикване в поверения им район. Отвори фиша на повикването и видя, че току що е постъпило и е за пожар. Обаждането бе направено от един от съседите и гласеше, че всички обитатели са извън къщата и че пожарната е уведомена и е на път. Успя само да натисне бутона „подкрепа“ на компютъра, което моментално показваше в системата, че е на път към съответния адрес в ролята на подпомагащ елемент, когато цвета на повикването се промени от зелено в червено, и гласът на Дайвид прозвуча в ефира:

 

- Всички коли по път за пожара на Oxhill Rd, приоритет 1. Подателят на обаждането току що звънна повторно и съобщи, че в дома все още има хора. Две деца, възраст неизвестна и поне един възрастен.

 

Вече беше рефлекс. Дясната ръка се спусна и с едно движение натисна всички бутони, намиращи се точно под мобилния компютър. Аварийните светлини, камерата на таблото и сирените се включиха едновременно. Дланите стиснаха волана. Десния крак залепна на педала за газта. Стрелката на скоростомера започна опасно да се движи. Също надясно. Колите пред нея се отдръпваха в дясната лента. Всичко се случваше вдясно. Сякаш да освободи повече място на сърцето да се разширява с нахлуващия на вълни адреналин.

 

Видя гъстия черен дим да се извива над блесналите Коледни покриви веднага щом зави вляво от Cypresswood Dr по Loring Ln. Носеше се на черно-бели талази, закриваше звездите и се наслояваше като дебела пелена над покривите.

Десен завой по Oxhill Rd. Колата ѝ занесе от скоростта. Почти се блъсна в линейката спряла на самия ъгъл, но овладя колата и спря. Механично изключи сирените. Синьо-червените светлини останаха да прорязват нощта и се сляха с тези, от патролния автомобил на Едисон, който вече беше на сцената на събитието.

 

Изскочи от колата и хукна към горящата къща. Всички съседи бяха излезли пред домовете си и малката уличка изглеждаше пренаселена. Парамедиците се суетяха заедно с всички останали. „Къде по дяволите бе пожарната?“

 

- Къде е полицаят който пристигна пръв? – попита, докато тичаше край един от медицинските служители, който посочи горящата къща и каза нещо, което се изгуби в шума на изригващ през предния прозорец пламък и сирени – близки и далечни.

 

- Махни всички тези хора оттука! изкрещя тя на парамедика, който подтичваше след нея.

 

Някой от насъбралата се тълпа извика, че полицаят, пристигнал преди нея е минал от задния двор на къщата. Блъсна полуотворената дървена порта, водеща към задния двор на дома, заобиколи и видя счупения прозорец и някъде дълбоко вътре малка проблясваща светлинка. Джобното фенерче на Едисон.

 

Прекрачи през рамката без да мисли. Озова се обгърната от гъст, задушлив дим. Проряза я острата миризма на изгоряла гума, идваща от горящата електрическа инсталация. От тази миризма ѝ се гадеше. Направи две крачки навътре в стаята и се блъсна в голяма дървена маса. Очите ѝ сълзяха. Разтърка ги и усети някаква горещина да обхваща очните ѝ ябълки. Извика името на Едисон, но не чу гласа си. От гърлото ѝ излизаше неразчленено хриптене. Опита да закрие носа и устата си, полагайки ги с свивката на лакътя и направи още няколко крачки навътре в дома.

 

Изведнъж окото на фенерчето ѝ срещна това на Едисон. Лицето му бе покрито с някаква кърпа, от която висяха ресни. В ръцете му се бе отпуснал младеж на около 25 години, чийто ляв крак бе смешно, някак анимационно извит в коляното. Младежът се опитваше да каже нещо, но устните му се мърдаха без звук. Ръцете му отчаяно жестикулираха и сочеха към вътрешността на къщата.

 

Адриана подхвана тялото на младежа от едната страна и раздели тежестта с Едисон. Двамата забързаха крачка към отвора на прозореца, където вече се виждаха множество светещи фенери, опитващи да пробият наслоилия се в ниското дим. Гласове. Много гласове, произнасящи имената им. Някои от тях разпознаваше. Други не. Усещаше болка в гърдите от невъзможността да си поеме въздух. Погледна към Едисон, който бе втренчил съсредоточен поглед напред. „Как по дяволите косата му е все още безупречно, лъскаво сресана назад?“, успя да помисли преди няколко чифта ръце да поемат тялото на младежа от техните.

 

- Децата са все още някъде вътре чу Едисон да казва преди да се обърне и да се изгуби отново в дима. Последва го без никаква мисъл. Някъде в съзнанието ѝ имаше просто една дума, която стоеше сам сама в бялото, празно пространство. „Деца“. Краката ѝ се движеха без тя да осъзнава движението. Бе рефлекс, извън контрола на логиката.

 

Спъна се в нещо. Прескочи го и направи няколко крачки, когато тих, неясен шум я накара да се обърне и да освети пространството зад себе си. Видя го: треперещо голо телце, свито на топка до крака на голямата дървена маса, в която се бе блъснала преди малко. Само по памперс. Нова вълна на адреналин я блъсна с мощна сила. Телцето се озова в ръцете ѝ, притиснато плътно до бронираната жилетка. Ботушите ѝ правеха огромни подскачащи крачки по посока на обградените в рамка светлини на полицейски фенери. Там, откъдето се чуваха звуците. Там, където имаше въздух, който да позволява на звуците да пътуват.

 

Усети как тялото ѝ става все по-леко, безтегловно носещо се във въздуха. Както в онзи миг на полет, когато бе седем годишна… Но без еуфорията на полета… По-скоро беше като пропадане… Съзнанието ѝ се опитваше да се задържи за нещо… Ръцете, стискащи скъпоценния товар се протегнаха напред… Видя множество длани с протегнати пръсти преди да изгуби съзнание.

*****

Събуди се на поляната пред нечия къща, с кислородна маска на лицето и неприятното усещане за дезориентация. Някакво младо момче, почти дете, ѝ се усмихваше през очилата си и я питаше как се чувства. Завъртя глава наляво, после бавно надясно. Черни ботуши. Жълтите ленти на пожарникарите. Хора с ръкавици и маски. Светлини – синьо-червени. Шум от въздушно-механичната пяна излизаща от пожарните маркучи. Говор. Думи без смисъл. Лица. „Едисон?“, попита, но не получи отговор. „Детето? Какво стана с детето? Всъщност, трябваше да са повече от едно…“ – отново не последва отговор. Лицето на младото момче с кръгли очила, продължаваше да се усмихва загрижено и абсолютно неадекватно. Някой се наведе над нея, хвана клепачите ѝ, ярка светлина прониза зениците ѝ и ѝ причини болка. После, отново стана тъмно.

*****

Когато след няколко дни лекарите разписаха един куп документи, потвърждаващи, че са годни да се върнат на работа, Адриана и Едисон бяха посрещнати с овации в станцията. После, сержанта че́те някакви похвални писма от Силвестър Търнър, кмета на Хюстън, както и от Професионалната Асоциация на Хюстънските огнеборци, и им връчи някакви плаки. После шефа на полицията ги инструктира в кабинета си какво да говорят пред медиите и ги изтъпоса пред камерите и микрофоните. Всичко това, някак минаваше покрай тях. Защото единственото, което имаше някакво значение, единственото, върху което съзнанието им можеше да се задържи, бяха две кратки изречения от един допълнителен доклад, който бяха прочели след излизането си от болницата.

 

„ В осем часа и тридесет минути вечерта на 18ти Декември, 2020, тялото на второто дете бе извадено от главния вход на къщата. Смъртта бе потвърдена в осем часа и тридесет и една минути същата вечер.“  

*****

Това бе преди година. Днес, само няколко дни преди Коледа, седеше сама в колата си, с треперещи ръце, болезнено разтварящи се дробове и мокри очи, молещи за прошка.

 

 

 

 

© Мариела Георгиева Всички права запазени

Произведението е включено в:

Произведението е участник в конкурса:

Грешка и прошка »

10 място

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??