Винаги съм твърдял, че този свят е твърде голям, за да може всички в него да бъдат еднакви във всяко едно отношение. Както всички ние добре знаем, хората се различават по много неща, като двете главни различия се коренят в биологично отношение и в психологическо отношение. Тези две основни отношения пораждат множество под-отношения и така разликите между хората стават все повече и повече. Едни може да бъдат надарени с приказна хубост (ако приемем хубостта от една единствена гледна точка), а други може да не бъдат. Едни може да бъдат надарени с добродетели, а други може да притежават единствено пороци. Едни може да бъдат богобоязливи, а други може да не се страхуват от нищо. В този ред на мисли, можем да стигнем до извода, че всеки човек е различен от всички останали, но той прилича на всички останали, именно понеже е различен. Така лесно можем да стигнем до истинността в често клиширания израз „различно еднакви“.

          Нравите са една съществена част от нашата същност. В детската градина сме чували неведнъж, че нашето съществуване трябва да бъде отдадено на човешкото у нас, т.е., че ние трябва да обичаме всички и да помагаме на всички. Много хора обаче приемат тия възпитателни уроци като чиста монета и не смеят да приемат нито едно отклонение от тях. В такава заблуда бях изпаднал аз самият. Все още си спомням разказа, който учихме в първите четири години на основното училище, в който става въпрос за стария щъркел, отказал помощта на своите приятели, за да умре върху сиромашкия комин, сиреч там, където е роден. Това нравоучение ме удивляваше с години. Като малък, още преди да обикна повестието (или историята, както е прието да наричаме тая наука), аз наистина го приемах за чиста монета и сляпо вярвах, че в своето духовно развитие безсловесните са на светлинни години пред нас. За жалост, няколко години по-късно, получих сведенията, че старите и немощни щъркели биват изоставяни от своите съплеменници. Така митът, който ме ръководеше в живота се превърна... в прах. Едва тогава научих, че идеализирането на нравите е нещо наистина лошо, което, казано свръх политизирано (за което аз искрено се извинявам), трови съзнанията на подрастващите с химери.

          Неотдавна получих критика по мой адрес, в която бивам упрекван, че си позволявам да преиначавам нравите и да създавам персонажи с недостатъчно достоверна същност. Ние трябва да бъдем ясно, че отклонението от добродетелта не е ново явление. За да докажа правотата на своето твърдение, нека разгледаме няколко исторически примера. Можем да посочим Саргон Велики, който управлява Акадската империя с пословична жестокост, цар Синахериб, който превърна Вавилон в прах, Дионисий Стари, който разпъваше на кръст гърците, които се биха срещу него, Александър Македонски, който печелеше своите славни победи с кръв и подлост. Нека добавим и Юлий Цезар. Редно е да дадем кратка характеристика на изброените по горе исторически личности. Саргон Велики налага властта си с небивали кръвопролития, Синахериб изпитва искрено спокойствие, след като разпилява пепелта на Вавилон в четирите посоки на света, Дионисий Стари има две съпруги (нещо обичайно за годините, в които живее) и покосява всеки, който не мисли като него. Александър Македонски позволява на ратниците си да засищат глада си за кръв и сам той си позволява зверства, като едно от тях е влаченето от колесница на все още живия си враг. Юлий Цезар, безгрешният пълководец, надарен с бистрия ум на един гениален държавник, не знае какво се случва с дъщеря му години наред, понеже тя не е сред приоритетите му. Имаме ли причина да отричаме подмолното държание на литературните (и лъже-литературните) персонажи, при наличието на подобни исторически личности? Защо в ума ни съществува представата, че една майка не може да нарече сина си „луд“, че един беден селянин не може да притежава разюздани нрави, че един благородник не може да страда от тщеславие, че един човек не е способен да продаде детето си в робство, за да плати сметките си*? Нека се загледаме в съвремието си. Голяма част от децата днес са нежелани, а някои от тях биват раждани поради най-различни причини, които нямат нищо общо с радостта от това да създадеш нов живот. Разюзданите нрави и тщеславието не подбират социалния статут на хората, които обсебват. В тоя ред на мисли, ние трябва да захвърлим представата, че образите в литературата (и лъже-литературата), които не съвпадат с изградените ни от детската градина стереотипи, са просто недостоверна измислица. Достоверността може да бъде намерена почти навсякъде, стига да се търси по правилния начин. Правилният начин за търсене на истината е, както знаят историците, чрез съмнение. Не бива да приемаме нищо за чиста монета, трябва да правим сравнения, трябва да търсим всички възможни източници, трябва да съпоставяме различни гледни точки и разбира се, трябва да бъдем безпристрастни в своите проучвания. В XXIв. е крайно време да захвърлим старите литературни схващания (по-старите читатели, сблъскали се с партизанските романи знаят за какво говоря) за конфликта между доброто и злото, в който „добрата“ страна е представена като безгрешна, а „злата“ е представена като Антихриста. Трябва да търсим обективност във всеки един текст, бил той литературен или лъже-литературен, и веднъж и завинаги да разберем, че не всичко в тоя свят е хубаво и прекрасно, защото както казваше Дени Дидро: „Ако всичко на тоя свят беше хубаво и прекрасно, нищо нямаше да е хубаво и прекрасно“. Искаме или не, упадъкът на човешките нрави е факт, който съжителства с хората години наред. Човешкото общество съмнително много прилича на букет, в който освен прекрасни пролетни цвета, могат да бъдат намерени гнили цветове и магарешки тръни. За да осъзнаем това, ние трябва да прибягаме към силата на въображението. Рационално разсъждаващите историци, за разлика от уфолозите*, са мнения, че всички древни народи създават своите богове по един и същ начин – използвайки въображението си. До ден днешен, удивителните постижения на древните в областта на науките и изкуствата, не спират да изпълват умовете ни с изумления. По-досетливите наши съвременници са наясно, че древните цивилизации съвсем не са сбирщина от полудиви племена. Много от различните култури на древността, разпръснати по целия свят, дори ни превъзхождат в някои направления.

          Ако ние, съвременните хора, жадуваме толкова силно да се наречем мислещи и разумни същества, надарени с висш разум, се налага да впрегнем своето въображение и да изнамерим познанието, което ни заобикаля, но за жалост, е невидимо за очите ни. Въображението предлага множество гледни точки, а множеството гледни точки предлагат беседи, които от своя страна ни позволяват да намерим същността на всеки проблем. Именно между двете крайности се намира и неоспоримата истина. Мъчно бихме могли да кажем, че всички родители се отнасят към децата си с любов, но мъчно бихме могли да твърдим и обратното. Мъчно бихме могли да твърдим, че всички селяни са трудолюбиви и добродетелни, но мъчно бихме могли да твърдим и обратното. Мъчно бихме могли да твърдим, че всички благородници са безгрешни, но мъчно бихме могли да твърдим и обратното. В тоя ред на мисли стигаме и до самия край на това писание. Всички ние трябва да знаем, че нищо не бива да се тълкува еднозначно и нищо не бива да се поставя под общ знаменател. Всички сме чували изразите „Боклукът за едни е съкровище за други“ и „Грозни хора не съществуват“. Всичко е въображение. Всичко е въпрос на гледна точка.

23.06.2017г.