17.05.2021 г., 11:02 ч.

За професиите и хората 

  Проза » Рецензии, анализи, критически статии, Други
983 5 5
11 мин за четене

 

За професиите и хората: имат ли право децата да правят нещо

 

 

               „Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?“ „Какво обичаш да правиш?“, „Какви хобита имаш?“ Нелеп опит да накараш малките деца да виждат света като „големите хора“. 

               Малките големи хора имат навика да правят, каквото харесват, а не каквото трябва. С малко побутване и стимули се научават да бъдат подредени, във физически аспект - напр. да имат подредена стая, в мисловен аспект - напр. да учат редовно. Редица полезни, но понякога и вредни неща. Понякога мислим, че знаем нещо, и го налагаме на детето, но усетът на детето се оказва по-силният източник на информация. Напр. усетът за това, че не трябва да си дояжда порцията, да стои мирно или да мълчи, когато няма обективна причина за това - когато не е гладно, да се храни още само ще му навреди; когато не пречи на никого, да се движи и играе само ще му помогне. Далеч съм от мисълта, че в училище ученето трябва да се замества от забавления, защото ученето чрез игра колкото и полезно да е си остава именно това - игра. Детето има нужда да мисли понякога, да знае, че прави нещо важно, да знае, че хората край него са сериозни, а не го смятат за домашен любимец в човешки одежди. (Домашните любимци също заслужават да им даваме възможност да са сериозни, но това е друга тема.) Ако толкова се смята, че учебният час е твърде изморителен за децата, то може да се направи по-кратък, но не и по-малко качествен. Малки, полезни порции сериозност. Може да се компенсира с по-дълга занималня, в която да има учебни игри. Но сериозността е необходима. Не бива да се заличи. От нея не е умрял никой (освен може би ако междувременно не е паднало  бедствие или предмет отгоре му хвърлен от ръката на някой антисериозник).

               Малко отклоняване от, както се очертава, междуградския булевард на мисълта ми: в час по рисуване (в 5-ти клас, да кажем) една приятелка (бих сложила кавички, но в други моменти си беше приятелка), дръпна стола ми без аз да видя и „сядайки“ си ударих (не особено приятно) тила. Добре, че нямам навика да се тръшкам, че знам ли къде щях да съм сега… Та тази същата приятелка вместо да рисува обичаше да драска по листа и да си оцветява ноктите с химикалка. Очевидно беше от (извънземен) космически кораб на светлинни години оттук, че тя е чист извор на творческа енергия, но кой ли да забележи. Можеше да оцветява картинки, вместо ноктите си, напр., щом се затруднява да прави контури. Часът по рисуване и другите предмети, които би трябвало да са творчески - а всички учебни предмети би трябвало да са творчески (но творчество е различно от несериозност!) си протичаха все така: математиката е сериозна, по български и литература може и да се приказва, но все пак разумно много, по рисуване и музика е несериозно (но ни карат да зубрим по малко, за да има на какво да ни изпитват). А правилното представяне за пред децата, а и за пред големите хора е следното: ученикът може да е сериозен или несериозен, учителят може да е сериозен или несериозен, но учебният предмет си е учебен предмет. Учебният предмет е абстрактната структура, която учителят трябва да превърне в реална. В учебния час учителят и учениците трябва да са сериозни не просто така, а защото правят нещо - защото са съсредоточени в рисуването на велика картина, писането на сърцераздирателна изповед, решаването на нерешима задача и т.н. Радостта от учебния процес не е равна на учебен процес. Ученето на математика чрез замаскирането и с нещо друго (за това ще поговоря малко по-късно) или на литература или рисуване през окото на творците, а не през нашето, как? 

               Детето има нужда от време, в което да е сериозно, за да чувства някаква посока в живота си, но обществото има още по-голяма нужда от това. Ако иска да оцелее като общество, а не под формата на урбанистични племенни съюзи. Така се връщаме пак към уроците. Какво пречи извън (но не само) тези периоди на сериозност децата да проявяват и творческата си страна? Какво пречи да ги питаме какво искат? Е, да, хубаво, питаме, но опитваме да боравим с хитрости при въпросите, да ги насочваме. Защо мислим, че не знаят какво искат? Като малка се интересувах от числа, букви, обичах музика, да слушам и пея, обичах животни, и сега - познайте? - все още се интересувам от числа, букви, обичам музика, да слушам и пея, обичам животни. Също да рисувам. Не е нужно да има нещо шарено или помпозно. Просто продължавам да живея. Животът е хубав сам по себе си. Защо се опитваме да налагаме на децата, че щастието е встрани от тях? Какво значи въпросът „Какво ще правиш, когато пораснеш“? Правилният въпрос е „Какво ще правиш сега?“. Колко време трябва да меря постоянна височината си, за да заключа, че съм пораснал/а? Или ако гръдната ми обиколка (в случай на момиче) се развие по-рано/по-късно, повече/по-малко как да разбера, че е достигнала максимума си, за да започна да правя полезни и интересни неща (за професия говоря, разбира се). Какви са тези професии, за които трябва да порастваме? Какво пречи на едно дете да се повози във влак и да чете за влакове, ако иска да става машинист (или да прави влакове, защо не?). Какво пречи на едно дете да рисува, пише, обсъжда, мисли, чете, и да прави всичко, което би правило като голямо (в правилната порция, разбира се)? Родителите, разбира се (след седмата година лошото влияние постепенно и значително все повече намалява, за щастие)! Наред с грижата, отговорността и всички правилни и безумно трудни понякога (???) родителски/преподавателски задължения понякога се казват на децата изрази като: „Замълчи!“, „Не сега“, „Още си малък/малка за тези неща“. Да, разбира се, че са малки. Но не, не са прекалено малки, за да живеят и да бъдат такива, каквито биха били и когато пораснат! Четенето, мисълта карат човек да лети и да вижда понякога дори повече от самата дейност/професия, с която се занимава. Затова и образованието е полезно. Въображение, въображение, въображение. Това е начинът, по който децата безопасно могат да живеят в света, в който искат, и да се подготвят за това, че светът невинаги е такъв, какъвто искат. Аз лично съм доволна от образованието си. Но не за всички деца въображението достига до образованието. Някои остават до края на човешкия си живот с убеждението, че образователната институция е място, където ги мъчат. Може би заради лошото отношение на някой учител (лош късмет), може би, защото остават незабелязани (прекалено много деца в клас, на които и най-амбицираният учител трудно ще отдели достатъчно внимание), може би, защото прекалено много са обръщали внимание на приятели, а прекалено малко - на учене. Да, ученето може да бъде забавно. Особено с приятели. И не само може,  ученето е забавно, ако е истинско учене - иначе е просто папагалско повтаряне пред учителя и овче движение във краткото времепространство, което обитава човекът - вместо красив, негов си танц. 

               Няма място при мен за „когато порасна“ - защото нямам никаква идея кога ще порасна. Особено имайки предвид становището на учените (или поне на интернет и някой шегаджия, говорещ от тяхно име), че носът и ушите на хората растат, докато са живи. Вие кога смятате, че пораснахте? Моля ви, кажете ми точен момент. Кога си дадохте разрешение да живеете, както искате? 

               А сега за математиката и замаскирането ѝ с игри и приложения при нелепо опростяване/усложняване до обезсмислянето ѝ. Да, чудесно, в изкуството има математика. Да, чудесно, в градския, междуградския, междуконтиненталния и може би междупланетния транспорт има математика. Да, чудесно, във всяка област на живота има математика. Да, чудесно, но математиката не е - само, това. Тя е начин на мислене. И опитът да се приравнява на нещо друго, или, другояче казано, вълкът - математиката (леле, колко е страшна!), да се облича в овчи дрехи никога няма да е успешен. Да, на някои деца ще им е по-интересно, на други по-малко, но при правилен подход на учителя все нещичко ще научат. И все нещичко ще приложат. За музиката и рисуването - нужно ли е да знам кой е Шопен, за да мога да пробвам да композирам музика? В училище никога не са ни давали възможност да композираме! Погледът върху творците би трябвало да е приятно допълнение, а не нелепо зубрене. Да, учат ни на ноти, на музикални факти и история, изпитват ни да пеем - но да ни дадат поне да си прокараме пръстите по клавишите на едно пиано, струните на китара? Да ни покажат, че пеенето е и приятно, а не просто някакъв „изпит“ за пред другите? Да ни запознаят с пъстроцветния свят на музиката? Същото и за рисуването. За всичко. Да, ясно е, че децата имат по-малко възможности от възрастните. Защото още се учат! А, кажете ми, кога вие спряхте да учите? Кога си затворихте очите и запушихте ушите и спряхте да виждате света? Моля ви, кажете ми точен момент. (Интересно е кога всъщност порастват хората). 

               Виждаме света на малки порции. Толкова малки, колкото можем да асимилираме. Това не означава, че светът не е поток, постоянно движение, неочакваност. Но всеки има право да сглабя мисловната си картина сам. Да попитаме детето „Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?“ значи да твърдим, че то не може да мисли и действа точно сега, където е. Значи да му наложим модел на свят, който вече умира. Защото професиите, които са днес, няма да бъдат същите утре. Е, разбира се, да се надяваме, че повечето ще се запазят. Но, детето, ако иска да бъде машинист, когато няма вече влакове, а само летящи мехурчета, би могло да направлява и мехурчета. Ако е започнало да се занимава с интересите си навреме. А не, „когато порасне“. Интересно, ако се открие безсмъртието или пътуването във времето как ще се каже на едно дете изразът „когато пораснеш“? Как може в свят на все още съществуващи войни да казваме на децата да порастват? Децата трябва да говорят! И да слушат, разбира се, но в разумно количество. А дали са сериозни или несериозни само времето ще покаже, а не някоя мъчително наизустена реплика при опита да вникнат в света на „големите“, когато „големите“ шикалкавят и опитват да рисуват детския свят вместо децата. 

               Това ме подсеща да дам уточнението, че този текст няма претенцията да има погледа на децата - според всички разумни човешки критерии отдавна съм минала детската възраст (на 23). Но децата заслужават да мислим за тях, а не просто да ги пращаме на училище (родителите) и да ги пращаме вкъщи (учителите), подпитвайки ги от време на време „какво ще правиш, когато пораснеш“. Да се чудят децата да порастват ли, да правят ли нещо…

               Чудничко, защо ли някои деца порастват с представата, че само някои професии са „за големите“, а другите са просто за съществуване по принуда… и да, тук говоря за сексът като средство за съществуване на жените (и не само), костюмът с куфарче като идеална професия за мъжа (не, няма значение какво прави) и изобщо всички тези парадокси на важничене, които обземат човека, хване ли се с незаконно (или не толкова) печелене на пари. Дано повече деца започнат да правят нещо, което харесват, преди да пораснат, и да се радват на живота. 

                Интересен факт. Знаете ли, че единственият предмет, по който ме скъсаха по времето на висшето ми образование като бакалавър по математика, беше педагогиката (един от допълнителните предмети за получаване на квалификация за учител). Е, взех педагогиката от втория опит, отново при дискретно мълчане от моя страна при опитите за обиди и „наказване“ от страна на преподавателката. Няма да изпадам в подробности, защото тя навярно е имала само добри намерения и е опитвала да ме вкара „в правия път“. Просто прилагаше това, което пишеше и в учебника ѝ - че децата трябва да се вкарват в правия път. За благото на обществото, разбира се. А не за забавление на учителите. Те децата просто „не разбират“. Изобщо, другите - „нищо не разбират“. Какво ли знае един човек изучавал предмета си няколко години как трябва да го преподава на децата? Нищо, разбира се. Не и ако не се съгласи да налага на децата зазубрени схеми за подчинение, вместо да предизвиква интереса им със своя предмет. 

               Втори интересен факт. На матурата по математика и на входящия изпит по математика за СУ имах почти еднакви оценки (разликата беше горе-долу 20 стотни). На матурата по български имах отлична оценка, а на входящия изпит за СУ имах слаб 2. Да, правилно прочетохте, 6 и 2 по един и същи предмет и (уж) еднакви критерии за писане на текст. На въпроса ми защо имам 2 на входящия изпит, отговорът беше, че текстът ми е хубав, но не отговарял на някакви критерии (не уточниха какви, различни от тези на матурата?). Не ми дадоха да си взема работата, нито да си я снимам. (Не, това изобщо не е кражба на интелектуална собственост). Есе, в което вложих доста сърце, си остана някъде, неизвестно къде, с надпис 2 отдолу. Е, и така ме приеха и математика, и български (оценката от матурата се оказа достатъчна), и само изборът ми кое предпочитам определи кое да уча.  Няма сега как да докажа, че имат някакви проблеми при оценяването, т.к. не бях достатъчно настоятелна, за да си получа текста навремето. 

               Тези два интересни факта давам с цел малко реклама на моята специалност (да, трудна е, но интересна и излиза доста отвъд формулите в училище). Има много добри преподаватели в университета и оценяването е чиста работа. А няма достатъчно хора (справка - вижте списък с приоритетни специалности). 

© Йоана Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря ви много за интересните коментари!
    vega666 (Младен Мисана), и аз съм склонна да вярвам, че децата могат много повече, отколкото подозираме
    anahataroot (Зигфрид В.) „искрено и с добро сърце“ - наистина, без това всяка професия губи от стойността си...
    Ranrozar (Стойчо Станев), децата са си все деца, ако ще и в космически кораб да порастват Чела съм в интернет разни тези за това колко различни били поколенията, но винаги по отношение на възрастните децата ще са тези, които имат нужда от закрила - даже и да се появи някаква мутация, която да ги направи много, много различни от предишните деца, все ще имат нужда от закрила до даден момент.
    ГаляБорисова (Галя Борисова), много хубаво е отговорил Понякога възрастните не забелязват колко хубави личности имат децата със своя си, детски опит, свежи като пролетен цвят, а не съсухрени като презимували ябълки.
    Да имате много хубав ден!
  • Поздравления, Йоана! Дано повече хора да го прочетат и да го осмислят, разбира се...Така е, на децата им е писнало от този въпрос: какви ще станат като пораснат, който се задава ей, така, да се пита нещо... Спомням си, че когато беше малък, синът ми отговаряше, че той не иска да пораства, защото децата са щастливи, а възрастните – не.
  • Докато четях и се опитах да сравня моето детство с това на днешните деца.
    Няма разлика. Но сега се шири мнението, че видите ли "днешното електронно поколение знае всичко и ние, абе сега са други децата!"
    И е вярно, но не и чак толкова!
    Ще се опитам накратко да се обоснова:ами ако тръгнем обратно към нашето поколение?Колко от днешните деца раснат цяло лято необременени от компютри и интернет пространството?!
    Технически те са грамотни, ние учим в движение, защото технологиите непрекъснато ни подтикват. Иначе ще заприличаме на аборигени.Но пък съпоставимо с реалните измерения на нашето поколение наяве излиза, че методиката на оценяване драстично се разминава с познанията на...педагозите!
    И на това ще се се намери решение!
    Младите педагози бавно, но сигурно ще опреснят състава на учителите (преподавателите),защото вече и паричните стимули насочват все повече млади българи към "даскалското благородно поприще"!
    Много полезно есе!
    Поздравления за творбата, Йоана!
  • Браво! Много ми хареса този текст. Мое лично мнение: “порастването” е някаква несъществуваща измислица. Бре, аз съм на 37 години и не се считам за “пораснал” или “голям” или там каквото и да било. Мисля си, изобщо, че това “ставане” на нещо, този въпрос “какъв ще станеш като пораснеш” обвързва човешкото същество с граници и определения, от които според мен няма нужда. Като съм (например) станал инженер, това значи ли че съм станал “нещо” и хората, които нищо не са “станали” от избраните няколко ефектни професии, значи никак не могат да са полезни?? Аз уважавам всяка професия, именно заради това, че ако се практикува искрено и с добро сърце (разбира се изключвам незаконни и вредящи дейности!) и се извършва със стремеж да помогне на другите, носи щастие и радост на човека. Но това е като странично наблюдение, а иначе текстът ти е брилянтен и съм напълно съгласен с Младен - много ценен. Поздравления!
  • Този текст е много ценен с това, че поставя под съмнение утвърдените догми на възпитанието и образованието. Авторката е абсолютно права, че обществото сякаш налага усмирителна риза на детската фантазия, вместо да й предложи поле за необуздано кълнене. А нали всяко дете до навършване на 7 години е един малък Моцарт с всеобхватна насоченост. Възпитанието и образованието не са и не могат да бъдат сводими да тезиси на накакъв Титуляр, бил той учен-ерудит или министерство, защото това би заприличало на вливане на несиня кръв във вените на надеждата. Слава богу, че има стойностни педагози, колкото
    и малко да са те, които успешно се противопоставят на машината за убиване на творческия процес у подрастващите и елиминират вектора на рутината. Авторката отлично е осъзнала този непренебрежим факт и правилно е наблегнала на него в текста си. "Да питаме децата, какви искат да са сега, а не какви искат да бъдат в бъдеще" - и тук съм съгласен с тезата й. Поздравление за будната ти мисъл, Йоана!
Предложения
: ??:??