Казаха ми, че обичаш да четеш.
Не съм ти „удобен“ като сюжет, нали?
Думите ми не струват.
... но от намеци разбираш, може би.
Обещавам ти история, не просто прочит...

Борислав Боянов. Името, което изричам наум с толкова ненавист. Пет дена. Пет дена ли?! Цяла вечност! Плюс още два – седмица. Седем дни без никакво известие от нея. Не просто щях да литна до Боровец, но щях и да размажа онази физиономия. Пътят за Пловдив е затворен, аз не съм на работа, навън е „кучи студ“. Дори Стоян – мъжът на Светла, все още не се е прибрал от командировка, за да си правим компания. Със съседката ли щях да си говоря? Кой знае как щеше да изглежда, ако се кача горе с чаша кафе. Разбира се, че... обмислях и този вариант, защото с Мария си бяха много близки, а аз нямах никаква информация за нея. И как щях да попитам: „Светле, как е Мария? Какво прави?“ или: „Абе, Светле, Мария на Боровец ли е? Защото гледах едни снимки...“. Имах още 2139853...217 примера за този въпрос. Телефонът ми кънтеше в пустия дом от една колежка. Ама... какво си въобразяваше тази жена? Ох, Господи... Трябваше да спра мислите си. Не можех да продължавам така. Не издържах...

Как трудно е да се примиряваш на малкото внимание...
Как потискащо е да не знаеш какво прави любимият ти човек...
Къде е сега, дали е добре...
Как само унищожаващо е да седиш, без да взимаш отношение.
Какво си мислех?!

Какво си мислех за тази „връзка“, за този тип... дори не знам как да го нарека. „Съюз“ ли, какво беше „това“... Защото умът ми крещеше, че е едно голямо „нищо“. Като че ли някой се беше развикал там и не спираше. Деня, може би, го преживявах. Но нощите... О, нощите бяха Ад! Разстилащ се кошмар. Също като „слабите“ – прибягвах към някакъв вид алкохол, въпреки че не пиех, и с нищожно количество си лягах. Но покой... не, не можеше да става въпрос за такъв.
***
В късния следобед на вратата ми се позвъня.
– А, Светле, здравей!
– Здрасти, Павка, абе, да те питам... Имаш ли да ми услужиш една чашка захар, че не мога да изляза от вкъщи... – кръглото й и пухкаво лице грейна срещу мен.
– Заповядай, де, Светле! Тъкмо правя кафе...
Светла беше духовита, леко трътлеста и с огромно чувство за хумор жена. Често ставаше „душата“ на компанията, умееше да се забавлява.
– Много си напреднал с ремонта! Бре, да не ти е уроки...
– Няма какво друго да върша в този студ. Че сме и затворени отвсякъде. – засмях се.
– Да, бе... и в Чехия е така, да го мисля моя...
– Мислех, че Стоян е в Холандия?!
– Беше – миналата седмица.
– А кога се връща? – сервирах й кафето и седнах срещу нея.
– След няколко дни и той чака да му кажат кога точно ще пътува... Ох, чакай, че някой се е раззвънял. – измъкна телефона си. – О, душата ми кантаре, къде си, ма, любов моя? Да не се изгуби в тоя Боровец, дето много ядат вафла „Боровец“...
Стана ми смешно и в същото време се напрегнах да чуя гласа отсреща.
– Мария, бе... – каза между другото, когато затвори.
– А, как е тя? Какво става с нея?
– На почивка е, семейно.
Семейно. Това уточнение... „И цяла бутилка уиски няма да ти оправи настроението!“ – обади се непознатият в съзнанието ми...
***
8 март. Следващият ден, след като Мария се върна в града.

Съученикът на Светла, с когото бяхме на рождения й ден, ми се обади. Сподели, че щял да се вижда с нея в гръцката сладкарница „Butterfly“ в Пловдив. С няколко определения ми описа и приятелката, която също щяла да присъства в компания – имаше предвид Мария. Не искал да бъде сам, затова се сетил за мен. Аз имах подготвен подарък и за двете. Бях на работа цял ден, ангажиран малко повече от обикновеното. Пътят към големия град бе вече отворен. Зимата – „поотъпкана“, но все така студена. Все пак се върнах до Асеновград, взех личната кола и тръгнах към мястото на уговорката.
Момчил ме чакаше пред кафето с два букета. Качихме се на втория етаж, поръчахме и зачакахме дамите. И двете не знаеха, че ще съм там. Когато се зададе висок смях, се изправихме. Бяхме поразени. Мария и Светла изглеждаха зашеметяващо. Някак по особен начин щастливи. И двете бяха с високи ботуши, а Мария със зелена рокля по тялото, стигаща до коляното, косата й бе все така „непокорна“, а усмивката й... замръзна, когато ме видя. Съученикът на Светла поздрави първо нея, след това се разменихме.
– Честит празник, бъди здрава и смела... – казах тихо в ухото й и й подадох книгата, която й бях избрал.
– Хубаво пожелание, благодаря.
– Изглеждаш страхотно...
– Тихо, Павеле, не те очаквах тук... – отдръпна се бързо, за да не правим впечатление.
Седнахме един срещу друг. През цялото време стоях „немирно“ – Момчил стратегически се опитваше да провокира усмивките им, но най-вече тази на Мария. Тя, от друга страна, искрено се наслаждаваше на „неудобството“ ми и в роля се поддаваше на шегите му. И на мен ми беше смешно, да... но и така мъчително. Исках да я сграбча, да я придърпам към себе си и да впия жадно устните си в нейните. Беше толкова хубава! Вероятно цял ден беше работила, но сега... сякаш на лицето й се изписваше единствено вълнение. Разсъжденията ми за него тръгнаха да плуват към дълбочината на причината. Вчера, въпреки че се бе прибрала от почивката, не ми беше писала. Да не би... нещата между нея и Борислав да бяха „потръгнали“? Можех само да гадая...
В края на следобедното кафе, Момчил настоя да откара Светла. Мария сподели, че щяла да остане за вечеря с мъжа си в Пловдив и отправи „невидим“ намек към мен. След като другите си тръгнаха, я попитах дали има време да се разходим, защото все още беше рано, но пък тъмно навън. Тя прие и се качихме в колата ми.
– Ако нямаше ангажимент след това... още тук щях да ти се нахвърля. – измърморих ниско долу.
– Добре че нещо ме „пази“...
– Господи, Мария... – хванах ръката й и я целунах нежно. – Така ми липсваше...
– Гледай в пътя, Павеле.
– Не ми писа, нищо не ми каза. Почина ли си? Как беше в планината?
– Не ми се говори за това в момента. Може ли да се порадваме на мига?
– Разбира се...
Спрях на паркинга до парка. Тя, за моя изненада, потърси ръката ми – нещо, което си беше позволявала, може би, само два пъти. Усетих тръпка по тялото си и бързо я погледнах.
– Значи той ще дойде в града...
– Да, Павеле. Моля те да не мислим за „после“.
Вървяхме по една едва личаща се пътечка между дърветата. Парфюмът й ме достигаше и замайваше. Като че ли ме притегляше към нея. Исках да я прегърна, да я направя „моя“. Седнахме на една пейка.
– Благодаря ти много за книжката, запомнил си, че се интересувам от хороскопи. – беше удовлетворена, а това ме радваше.
– Дано я нямаш... – свих рамене.
– Нямам я. Като се прибера ще проверя за съюза Овен и Козирог. – намигна ми закачливо.
– Какво ли може да се очаква от двама рогати... Наистина ли вярваш в това?
– Интересно ми е, просто си обяснявам някои неща, чрез астрологията.
– Искам те... – снижих тон, приближих се към нея и взех ръцете й.
– Павеле, замълчи...
– Не, Мария... чакам те вече 10 дни. Откачих... полудях без теб. Бях изгубил надежда. Вече си мислех, че никога повече няма да те видя. Че мъжът ти е намислил нещо...
– Какво може да намисли... – отмести погледа си настрани.
– Откъде да знам. Просто се изплаших...
Обхванах лицето й и бързо доближих устните й.
– Искам да бъдем двамата, миличка... Не искам да се разделяме. Трябва да те виждам, иначе... всичко губи смисъл. Не мога да преживея по-голям интервал, не мога да издържа, ако не си близо...
– Спокойно, Павеле... – свали дланите ми в скута си.
– Мария, искам да сме заедно, да съм сигурен, че си добре...
– Добре съм. – изправи се рязко и запристъпи напред с гръб към мен.
– Но не си щастлива... – последвах я. – Зарежи го...
– Павеле, чуваш ли се?
– Не можеш да отричаш постоянно пред себе си. Не можеш да се залъгваш до безкрай! Защо да го правиш...
– Много добре знаеш какво е положението...
– „Положението“ е такова, каквото сама си го направиш.
– Правя всичко по силите си.
– Знам, Мария... – отново сграбчих лицето й. – Само че това не си „истинската“ ти. Не бива да бъдеш „онази“, според очакванията на другите...
– Павеле, моля те, спри, защото нищо не разбираш.
– Какво не разбирам?! Всичко е ясно, просто ти не искаш да повярваш на очите си. Слагаш си рамки, играеш по волята му, лъжеш се сама...
– Помолих те да спреш.
– Защо вървиш напред с рогата си? Толкова е просто...
– Кое е „просто“, бе, Павеле? Ти чуваш ли се изобщо?!
– Разбираш ли, че всичко зависи само и единствено от теб?
– И какво си мислиш, че ще го зарежа и ще политна към твоя апартамент ли?
Говореше ниско, но настоятелно и обвинително.
– Нямам предвид това. Просто не е добре за теб и...
– Какво мислиш, че ще обяснявам на...
– Ще гледам детето ти, Мария...
Такъв шамар ми заби, след като го чу... Мигновено положих ръка на мястото. Взираше се в мен със злоба. Почувствах се обиден и наранен. Болеше ме от „непознатото“ в очите й. Рязко се наведох, взех я на ръце и започнах да се въртя в кръг.
– Павеле, не... Пусни ме веднага!!!
Оставих я внимателно обратно на земята, притеглих я към себе си и не й дадох възможност да спре целувката ми. Потърсих я непоколебимо и силно, а след това нежно се отдръпнах и отново, по-бавно, я усетих.
– Кой си ти? – загледа се в очите ми. – Какво искаш от мен?
– Мария, що за въпрос...
– Плашиш ме, Павеле... много ме плашиш. – думите й идваха отдалеч – тихи и объркващи ме.
– Недей така, Мария. Съмняваш ли се в мен? Не ми ли вярваш...
– Трябва да помисля, не можем да продължаваме така. – понечи да се обърне.
– Не, Мария!
– Павеле, умолявам те да ме оставиш.
– Ще те закарам до ресторанта, няма да те оставя сама.
– Мога да се оправя. – отскубна се. – Моля те, върви си...
Обърна ми гръб, останах на място... Наистина ли ме стреляше с недоверие?! Наистина ли не приемаше думите ми?! Това можеше да ме убие много бързо и лесно. Може би трябваше да я настигна и... но нямаше да понеса още едно отхвърляне.
Наместих се обратно в колата, ударих ядно волана и потеглих към Асеновград. Обвиних се. Провалих й празника. Какво си въобразявах? И тя ме беше попитала същото. Можех да се погубя в собствените си грешки. Изобщо не очаквах нещата да се развият така. А всичко изглеждаше, че върви гладко...
Отключих вратата на апартамента с нежелание. Протегнах се към ключа за осветлението и го натиснах. В същия момент телефонът ми нададе тон за известие:

МАРИЯ:
“Спокойно, вече съм близо до заведението.”
                                                     

АЗ:
“О, Мария! Мислех, че повече няма да ми пишеш.”


Пръстите ми затрепериха. Бързо се насочих към дивана, машинално пуснах телевизора и се загледах обратно в чата.


МАРИЯ:
“Прекалено бързо палиш...” 

Замислих се как да отговоря.

АЗ:
“Толкова съжалявам... провалих празника ти. Книгата остана в колата ми, изобщо...”

МАРИЯ:
“Млъквай... ще поговорим пак.”

АЗ:
“Господи, така съжалявам... моля те, извини ме, срамувам се от себе си... Наистина искам да прекараш вечерта си по най-добрия начин. Наистина, Мария...”

МАРИЯ:
“Да се видим утре на нашето място?”

Щях да припадна...

АЗ:
“Добре, добре... благодаря ти...”

МАРИЯ:
“18:30ч.”
 

Не знаех какво да кажа. Не знаех как да реагирам. Да се радвам или не. За миг си бях помислил, че съм я загубил завинаги. Загледах се в книгата й. Вече не знаех какво да правя, може би се надявах на някакъв знак, който да ми подскаже „правилното“...

 

Следва продължение...