Овенът е не просто огнен знак, а „чудо“, което може да ме подпали, без особено усилие. Остър, категоричен и с ясна цел, още праволинеен, решителен, но все пак... криещ една нежна душевност, която трудно изразява и открива пред някого. Знак, който вътрешно се страхува да покаже слабостите си, защото направи ли го...
Дълго, много дълго се взирах в малките букви на астрологичната книга, която остана при мен. Миналата вечер с Мария имахме недоразумение, в което получих силно и може би заслужено „зашеметяване“. А аз търсех знаците там, където изобщо не вярвах, че ще открия каквото и да било. Изреченията в описанието бълваха от съвместимост... в секса. „Опиянението“ било краткотрайно. Първоначално, докато, все още, двата знака се опознавали, нещата изглеждали перфектни, защото всеки откривал в другия една нова страна на живота, а след това... Добре! Ясно. Не става работата. Само че, според мен, зависи много и от самия човек. Край с тези глупости! Наистина ли жените отдаваха такова внимание на подобните „измишльотини“?! Както и да се подготвях – нямаше да сполуча особено. „Моят“ Овен си остава загадка във всеки един момент.
***
Работният ми ден беше ужасен. Оказа се, че микробусът, с който пътувам ежедневно, не е минавал преглед от дълго време и заради това се наложи да остана в Пловдив. Закарах го в един сервиз, за да погледнат случилата се повреда, а след това се обадих на Мария:
– Здравей... закъснявам, извинявай! Случи се нещо непредвидено, идвам до 10-тина минути. Ще бъде ли удобно след това да се върна с теб в Асеновград?
– Разбира се, хайде... чакам те, дано всичко е наред. – гласът й беше загрижен, което ми даде нотка успокоение.
Придвижих се пеша до хотела, където беше уговорката ни. Попитах на рецепция за стаята и се качих на четвъртия етаж. Часът вече наближаваше 19.
– Павеле, добре ли си, какво се е случило? – приближи се Мария.
– Спокойно, само малко ми е студено.
– Ох, днес времето е наистина много лошо! Хайде, ела... – задърпа ме към малката масичка до тъмните завеси.
– Какво е това?
– Детско шампанско. – разсмя се.
– Има ли повод? – усъмних се.
– Не... просто не можем да пием друго.
Стана ми странно, но се чукнахме и отпихме, без да отлепяме поглед един от друг.
– Добре, за какво искаше да ме видиш?
– О, наистина ли ще се правиш на сърдит?
– Знаеш, че не мога да ти се сърдя... – изгубих гласа си.
Мария се изправи бавно от стола и седна в мен. Загледа се в очите ми – усмихната и тиха. Наклоних поглед. Естествено, че се чувствах адски виновен. И не аз трябваше да бъда сърдития, а тя. Опря чело на моето и вдиша дълбоко. Затворих очи и се опитах да запаметя усещането от допира на ръцете й върху лицето ми.
– Брадясал си...
– Съжалявам, нямах време и за то...
– Тихо, харесвам те всякакъв...
Докосна устните ми и езикът й ме изненада още с първата целувка. Уви крака около мен, взех я на ръце и се насочих към огромното легло. Свали якето ми с едно движение. Оставих я внимателно и си помогнахме с освобождаването на останалите дрехи. Потърсих я, сякаш се нуждаех от въздух. Плавно слязох към врата й, зарових се в косата й и поех от аромата там. Тя изви тяло под мен, когато слязох към гърдите и корема й.
– Не е нужно да го правиш... – надигна се.
– Но искам...
Наистина го исках. Исках да го направя за нея. Да й го дам. И бавно свалих надолу черното бельо, без да откъсвам поглед от израженията й. Контактът беше важен и за двамата. Именно заради това бързо изградихме доверие помежду си. Червените петна по вътрешната страна на бедрата й приковаха вниманието ми.
– Мария!
– Казах ти...
– Какво ти е сторил...
– Не е сега моментът, моля те...
Стиснах челюсти и юмруци. Ясно се личаха синини, които едва ли бяха някаква „случайност“. Почувствах гняв. Обида. Защото най-болезненото нещо за един мъж е това да бъде изместен от друг. Изпитвах толкова много полюсни чувства наведнъж, че не знаех как да реагирам. Исках да отида още сега и да пребия Борислав. Та той я беше... Присвих очи и преглътнах. Не биваше да оставя раздразнението отново да провали срещата ни и затова... зацелувах нежно наранените участъци и плавно преместих устни към нежността й. Мигновено усетих пръстите й в косата си. Стиснаха я. Мария сви инстинктивно бедра, отдадох се на усещанията си...
– Не сега, спри... – отнякъде ме достигна задъханият й глас. – Господи, Павеле... това в очите ти сълзи ли са...
Наклоних глава.
– Не знам дали ще мога да продължа, съжалявам... не бих те наранил...
– Знаеш, че не можеш да го направиш... – взе брадичката ми и ме погледна. – Целувай ме...
С толкова много неща се борех – бях съкрушен и желаещ я. Бях и много ядосан... но се оставих в ръцете й. В нежността и страстта, бликащи от целувките й. Това бе „нашият“ момент и аз исках да присъствам така, както тя го правеше. Щом го желаеше и аз го желаех. Внимателно обхвана члена ми и го приплъзна по меката си тъкан. Надигнах се леко на ръце.
– Дълбоко... – изгледа ме с премрежен поглед.
Бавно се отпуснах над нея и едва удържах удоволствието в гърдите си. Усетих зъбите й близко до врата си и за миг останахме погълнати от първоначалното силно усещане.
– Моля те, кажи ми...
– Добре съм, щом съм с теб в това...
– Кажи ми, ако...
– Павеле, говориш много, не ме карай да го правя и аз сега... – изстреля го някак ниско, почти шепнейки.
За мен не беше „секс“. А Любов. Не желаех краят й да е близо. Исках да задържа, да поддържам приятното чувство между нас, колкото се може по-дълго. Затова движенията ми останаха бавни, придружени с безмълвните думи, които оставях по устните й...
***
След душа слязох надолу. Докато чаках Мария да подсуши косата си, отидох до близкото заведение и й взех кафе, въпреки късния час. Тя е опитен и дългогодишен шофьор и тази й черта на добър такъв винаги е предизвиквала възхищение у мен.
– О, благодаря ти! – каза, когато се качихме в колата й. – За всичко мислиш, Павеле! – изгледа ме с усмивка.
– Понякога имам попадения... – издърпах мързеливо колана.
– Унесен си...
– Как мислиш... – и моята усмивка заигра.
По пътя не си говорихме. Само се споглеждахме с някакво прикрито задоволство.
– Сигурно моите ме чакат... – промълви по едно време. – Казах на Борислав, че ще закъснея на работа.
– Аха... – името му отново предизвика бунт в мен.
– С Дани постоянно си разменят думи... не знам как ще се оправям. И малкият му отговаря, като куче и котка са. Борислав, пък, обича да показва позиция и не отстъпва...
– Дани ходи ли още на тренировки? – попитах между другото.
– Да, много е запален и това ме радва, занимава му се със спорт.
– Той е разумно дете.
– С мен споделя, но виждам, че търси и иска мъжка подкрепа... – поклати глава. – Както и да е...
– Ще ми кажеш ли какви са тези следи по тялото ти?
– Стига, Павеле...
– Мария...
– Знаеш, че е по-груб...
– Това не е нормално! Та той направо се е подиг...
– Нали съм добре?! Престани вече... Това са си наши неща.
Ама разбира се, че са си „техни“. Какво друго можех да очаквам?
– Значи затова е била „почивката“, за да се възползва от теб по този начин...
– Павеле, много си позволяваш напоследък! Ние сме семейство.
– Добре, Мария, знам. Но нищо не му пречи да е...
– Спри да говориш, защото...
– Искам да те питам само едно!
Влязохме в Асеновград и тя намали.
– Защо точно мен? – обърнах се към нея.
– Какво теб?
– Защо избра да му изневеряваш с мен?
– Ох, Павеле... – подпря ръка на рамката и се загледа навън, чакайки зеления сигнал.
– И това ли не мога да питам?!...
Замълча. Сви към моя квартал и спря пред входа.
– Ами... благодаря ти за услугата. – кимнах, докато връщах колана обратно.
– Пак ли ще се сърдим сега?
– Просто зададох въпрос, Мария. Нищо повече. Можеш да вършиш тези неща и с всеки друг, но...
– Павеле, пак ще се скараме.
– Подозираш ли как се чувствам аз? Като една кукла на конци, която може да бъде шантажирана по всякакъв начин...
– Наистина ли приемаш взаимоотношенията ни така?! – изгледа ме. – „Използвачка“ ли ме наричаш?
– Не съм го казал. Исках просто да знам защо избра мен в това?
– Ако искаш ще спрем дотук?
– Не ми отвръщай с въпрос на въпроса. Винаги ли ще увърташ? Знаеш колко се дразня. Искам нещата да са ясни.
– Да, ясни са. Имам семейство и дете, а мисията ми е да го отгледам, възпитам и да му осигуря спокоен живот. Какво повече да ти кажа?
Истината ме убиваше. Не се побирах в кожата си. Дори не споменаваше за „нас“. Всичко, което ми пробутваше, бе положението й на омъжена жена. Не споделяше за чувствата си. Не излагаше някакви аргументи за това, което се случваше с мен паралелно. Чувствах се унизен. Натрапник. Трети човек, който няма място в отношенията между нея и съпруга й. Погледнах я с напълнени очи. Изпитвах болка и още как...
– Павеле, много добре знаеш, че...
Излязох рязко и затръшнах след себе си. Знаех, да. Благодарен бях, че ми го бе припомнила. Не. По-скоро, че ми беше „отворила“ очите. Качих се горе и за момент се сринах с гръб към вратата. Изсипах в устата си две големи уискита и прозвънях на Валентин:
– Приемам работата. Казвай кога започваме...
– Еее, най-накрая и ти да направиш нещо за живота си! – изсмя се отсреща.
Звъннах и на Момчил. Той е асистент в университета в Пловдив и преподава на немски език. Утре щях да мина от там, за да взема помощни речници и разговорници, които сам ми предложи в разговора.
***
За една вечер „напуснах“ работата си. Казвам го така, защото обещах, все пак, когато съм в България да помагам с разнасянето на стоката. Шефът ми ме разбра отлично. Приех нова работа. Сега оглеждах мощното Audi пред кантората на приятеля ми, което изобщо не приличаше на „служебна“ кола. След като остави един кашон в багажника му, ме потупа:
– На добър час, нагоре няма сняг. Пътищата са чисти, звънни ми, когато пристигнеш!
Кимнах. На Момчил не дадох никакви обяснения, въпреки че той изглеждаше съвсем добронамерен и неподозиращ нищо.
Слънцето светеше в очите ми. Магистралите бяха огромни и почти празни. Седях в кола, в която не си бях и мечтал да се возя. Правих спирки, колкото да поддържам бодростта си. Кафе след кафе. Цигари...
Не знам колко часа пътувах, но беше много късно, когато пристигнах в Кьолн. С разваления си английски попитах едни младежи за адреса. Отвън ме чакаха двама едри мъже. Аз побутнах кашона в ръцете им и се опитах да обясня, че е от Валентин. Те, за моя изненада, ми направиха намек да остана спокоен и ми посочиха тъмния коридор. Пред една огромна тъмносиня врата ме чакаше не много висок мъж със странно сако на тигрова шарка. Той ми се усмихна загадъчно и започна на руски:
– А, Павел!!! – спомена, че знае за мен от приказките на приятеля ми.
Отвори пред себе си и срещу погледа ми се откри огромен нощен бар. От онези. С танцуващите момичета. Мъжът бутна ръка в кашона и запреглежда различните платове, които заизскачаха отвътре. Останах стъписан. Но нямах намерение да нападам Валентин за това, че не съм разносвач на „документи“. Може би точно това място... сега перфектно пасваше на чувствата вътре в мен.

Духовно падение.
Чувствам се като мъжка проститутка...
Със грешните си страсти по една забранена жена.


 

Следва продължение...