Забравена
Баба Мина живееше в малко селце в област Габрово. Там бе родена, там се омъжи, роди и отгледа трите си деца. С много труд, пот и мъка ги изхрани. Но успя. Трите ѝ сина пораснаха големи и здрави мъже, изпълнени с мечти, надежди и грандиозни планове. Напуснаха родната стряха и отидоха да учат. Единият в София, другият в Москва, а най-малкият - в Париж. Изучиха се, създадоха семейства, основаха бизнес. С една дума - станаха "голямата работа".
Дядо Добри се спомина и остави баба Мина самичка. Докато можеше да се движи, тя беше щастлива, защото продължаваше да се грижи за градината и животните. Пенсията беше малка, стигаше за сметките и лекарствата. Ако не беше земята, баба Мина беше заминала.
Тя честичко сядаше привечер на прозореца и наблюдаваше. Гледаше как съседите се прибират от работа, светват лампите у дома и се засуетяват. Виждаше сенките им зад пердетата. Селцето беше малко и нямаше какво толкова да се види. На баба Мина оставаше надеждата да види децата и внуците си. Когато минеше някоя кола по пътя, тя вдигаше очи и с озарен поглед проследяваше дали колата ще спре пред къщата и от нея ще слязат децата ѝ. Онези малки дечица, заради които тя бе жертвала толкова безсънни нощи да плете чорапи и да шие дрехи, за да не им е студено. Обичаше ги толкова много. Но ѝ бе мъчно.
Веднъж баба Мина седна на пейката пред къщи. Носеше със себе си снимка на дядо Добри. Стискаше я здраво с костеливите си пръсти. Гледаше ту към пътя, ту към снимката.
"Ех, дядо... Замина си и ме остави тук сама. Колко хубаво ни беше тогава. Работехме, помагахме си, отгледахме три момчета. А сега... Никой дори не си спомня за мен. За това ли блъсках толкова години? Да ме забравят. Да не помнят майка си. Ех, дядо... Защо не ме вземеш при теб? Всеки ден те чакам да дойдеш. Вече не съм нужна никому. Няма за какво да живея... Ръцете не ме слушат - треперят... Краката едва се движат... Косите побеляха. А каква бях навремето... Помниш ли? Двамата с теб какви хорà сме играли... Вече нищо не остана от мен..."
Нощта обгърна баба Мина в свойта пелена. Отнейде изкряска кукумявка. Две котки измяукаха в тъмнината, после куче излая и се заслуша. Но отговор не последва.
На сутринта съседите отново се гласяха да отиват на работа. Когато погледна към силуета на пейката, жената се обърна към мъжа си:
- Това не е ли бабата до нас?
Мъжът се обърна и видя старицата, привела глава встрани. Лицето ѝ бе прижълтяло, отпуснато. Костеливите ѝ пръсти бяха закрили парче хартия, навярно снимка.
- Дядо Добри е дошъл за нея.
© Яна Всички права запазени
Свързани произведения
гр. Габрово
Драги Явор,
Пиша ти това писмо с призив за съпричастност. Не помня дали съм ти разказвал за моята съседка. Най-вероятно не съм. Мина се казва. Не ѝ знам фамилията. Само знам, че е родена тук, в селото, в което живеем сега - Черневци. Селото е малко, има-няма 10 души живеят ...
Коментари
-
Ако бе пръдължено това в курсив, всичко щеше да е ОК.
-
Няма проблем, ако модераторът прецени да дисквалифицира творбата.
Благодаря на прочелите. -
Е нищо. Грешка е направена. Журито или който е там ще го вземе в предвид и няма да го оценява и туй то. Понякога на човек му идват идеи и формата на изказ се променя. Предпочитам да прочета нещо, което ми харесва, отколкото някаква скука, дори да е в правилния формат.
-
Разказът е хубав, взет от живота и навяващ тъга. Мъчно ми стана... Но те поздравявам!
-
Може и да е затрогващ разказ, но е пуснато за участие в конкурс Монолог.
-
И да не е монолог е затрогващ разказ. Поздравления.
-
Аз се чудя защо уважаемият модератор си направи труда да даде разяснения на това що е монолог, като никой не си направи труда да ги прочете
-
Разказ, в който има един кратичък монолог. В условието пише "само монолог". Идеята е от монолога читателят да разбере какъв е героят, каква е историята му, какво го вълнува. Не е честно спрямо останалите участници да има допълнителни пояснения под формата на разказ.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
