Вървим по пътя, а той лъкатуши и става все по-стръмен. От двете страни се извисяват могъщи дъбове и буки, преплели клони и листа като стражи, охраняващи лоното на Странджа. Храсталаци ни се изпречкват пред очите и сякаш неотстъпват да минем нагоре. Задират ни дрехите, дърпат ни по ръцете и препречват краката ни. Слънцето проблясва между зеления купол на дърветата, но някой заблуден лъч успява да пробие сенчестата гора и да освети лицата ни. Тихо е. Не се чуват птици, а стъпките ни потъват в тревите без звук. Групата мълчи и всеки си мисли за своите си неща.
         Екскурзоводката ни подканя да продължаваме все нагоре и нагоре. Вече съм измаляла от изкачването и спирам да пийна вода. Самата и аз не знам защо се записах за  тази екскурзия. Чудех се какво ще правя през тези четири празнични дни за Гергьовден, така че реших да се разходя в Странджа.

На листовката пишеше – Магията на Странджа  от София - с. Младежко - Малко Търново - водопад Докузак - Гробницата на Бастет– София. 

        Нищо не знаех за Бастет, но в гугъл излезе доста материал. Четях и си представях богинята Бастет, жена с глава на котка, тяло на нимфа, окото на Ра, събрала в сърцето си мъдростта и истината на вековете. Колкото повече легенди четях, толкова повече се запалих. Исках да обиколя тези места, където е  положен саркофага на богинята. Примамих се от непознатото и странното, мистичното и неразгаданото. Любопитството ме изгаряше от вътре да науча истината за Бастет. Прочетох, че по Гергьовден ставало нещо…Богинята давала знак. На канарата се виждали холограми, излизала светлина… А сега е точното време…и аз ще съм на точното място…
……………………………………
        Мислите ми препускат хаотично из главата, бръмчат като ято оси, неискани и неканени, досадно нахални. Градско чедо съм, израснах в столицата сред бетон и човешка суета, забързана в сивото ежедневие. Бързах да живея… С лекота  и отлични оценки минавах от клас в клас, после университета, докторат, хубавата работа и бързо изкачване в кариерата.

           - Браво, Ина! – все ме поощряваха учителите и професорите, с погледи вперени в мен. И аз вървях по стълбицата на успеха, не ги разочаровах. Симпозиуми, конференции, изследвания, публикации…Годините прелитаха, станах на 36. Ни мъж, ни коте, ни семейство. Сама бях.
     Не бях много щастлива, докато в един слънчев в живота ми не влезе Камен. Занизаха се цветни дни с много любов. Смях, благост в душата ми, спокойствие и обич. Имахме мечти да сме заедно, да съградим дом, да имаме дете. Но нищо не е вечно, нещата се объркаха. Аз пометнах нашето дете, а Камен ме изостави щом чу прогнозата, че не мога да стана никога майка. Събра си нещата в две раници дадве  -  натри, взе си чантата с лаптопа и замина. Гледаше надолу в земята, сякаш нямаше смелост да ме погледне в очите, забързан да изчезне и да си тръгне от мен.
          Аз стоях като истукана на вратата, разбирах, че ми се сгромолясва света, но не можех да кажа и дума. Не можех да го  спра.  Бях непотребна. Безплодна като пустиня. Смачкана от съдбата. Тя, която с едната ръка ми даде блестящ ум и кариера, а с другата ми отне любовта и семейството. Да има равновесие.
           Заредиха се трудни дни, бях като объл камък, на никого не нужен, никъде непасващ. Самотата се залепи като ръкавица около душата ми. Странях от колегите, мълчах си и станах саможива.
      Работата ме спасяваше през деня, в лабораторията тествахме непознати неща, интересни ДНК в областта на рекомбинантните биотехнологии, но нощите ме ужасяваха. Лежах сама в голямото легло, без сън и посока. Най – зле се чувствувах през уикендите и празниците. Чудех се какво да правя през това време, а часовникът беше сякаш зациклил. Минутите се нижеха отчайващо бавно. Не си намирах място и цел. Буксувах и не тръгвах напред. Нещо ме натискаше в душата, като воденичен камък тежеше. Но чаках утрото, за да се захвана с работа. Да бъда с нещо полезна в този си живот.
……………………………
     Затворих с капачката бутилката вода и тръгнах да догоня хората. Храстите и камъните ме спъваха, но аз побързах по пътеката.
      Няма да се отделям от групата, остава да се изгубя в гората…
     Подхлъзнах се, маратонката ми се извъртя, но добре, че не си навехнах глезена. Търчах по нагорнището, а челото ми плуваше в капчици пот. Задъхвах се  и хриптях  от бързане.
     Стигнахме до върха Градище. Пред мен е пещерата с две дупки като очи. Каменни очи, гледащи право в мен. Сякаш очите на скелет, изцъклени в нищото…Тръпки ме побиха…

         Защо дойдох тук? Проклятието на Бастет… дали ще ме настигне? Не че съм много щастлива, но…            

         Иманяри и археолози са намерили смъртта си в разследване на тази загадка…Ванга е предрекла, че в саркофага на богинята се крие истината за две хиляди години назад и две хиляди години напред… Такива светила на археологията не са успели... Коя съм аз, че да искам да узная загадката Бастет? Едно момиче от София, любопитно и много наивно  да узнае за Света? За познанието и истината…

    Зелените води препречваха входа на пещерата и потрепваха разлюлени, макар че нямаше вятър. Образуваха се кръгове, сякаш някой е хвърлил камък в тези води. Един кръг, втори кръг, трети… и нещо цопва вътре, от нищото… Наобиколихме входа и загледахме онемели. Страхът ни е стиснал за гърлата. Ококорили сме очи и не смеем да издадем звук. Водата е изумрудена и кристално чиста като сълза, застива и после започва да се плиска около скалите…Мистично и страшно. Сякаш ръцете на богинята люлее вълните и си играе с тях. Всички мълчим…Тишината тегне във въздуха, с нож да я режеш… Непозната енергия и сила се усеща. Гледаме отнесени и вглъбени. Става горещо, като нестинарска жарава…
     Нещо ме стиска за гърлото и не мога да си поема глътка въздух. Краката ми натежават, а в главата ми пулсира от болка. Чувствувам  някаква мощ, която приплъзва у мен и ме изпълва с неподозирана сила. Поглеждам над скалата и виждам сноп светлина. Бяла лъчиста светлина като първия паднал сняг, кристална и чиста. Бялата пелена се спуска върху мен и ме обгръща ласкаво и нежно. Душата ми се рее нагоре във вихър…
-    Какво става, мъртва ли съм вече? И аз ли съм малка светеща точица…?
-    Неее… -чувам глас от дълбините - Ти си в петото измерение…
   Тогава ги видях… Слязоха от лодките и пъплят към върха…Черни хора понесли траурният саркофаг. Той е покрит със златна мантия, изобразен с котка ,птица и змия.   Те пристъпят бавно и величествено, ходилата им са изранени от вървене, кървят и оставят дири, но те не спират. На лицата им имат маски, с глави на котки…Свитата на Бастет … в VIII в.пр.Хр. 
       Яките им мускули се напъват като корабни въжета…Те са понесли своята богиня в лоното на планината, там където е пожелала да бъде. Искала да е по тези земи, завинаги в Тракия.
        -Но коя е тя? –питам.
  Гласът ми отговаря:
-    Тракийска принцеса пренесла се в Египет, научена на мъдрост от Соломон, превърнала се в богиня на радостта, веселието и плодовитостта. Тя помага на жените и ги дарява с рожби…Тя знае за Земята и Космоса…знае истината за света, законите на Времето,  и Вселената, знае за Слънцето и Луната, за хилядолетия преди и след…
Събирам смелост и питам:
- А, ние, човеците…Кога ще узнаем Тайната?
- Когато навлезете в петото измерение…Когато доброто надвие злото, Ангелът надвие Демона, тогава съзнанието ще се възкачи. Чака ви дълъг път…ще усетите ярко цветовете и формите, осезанието и чувствеността ви ще се промени, ще вървите по пътя… пътят на другата реалност, ще излъчите нови вибрации и честоти. Честоти, които са заредени с доброта, благородство, честност, благоразумие, свобода, милосърдие и щедрост. Ще забравите за алчност, злоба, лошотия…
 Това е петото измерение. Петото ниво  на мултиизмерния Космос. Тогава ще узнаете Тайната на Бастет, истината за Човека и Вселената, за деня и нощта, за Космоса и Земята,  за всички непознати за вас неща. Но това познание не се дава даром…Трябва да сте добри и смели. Може да минат хилядолетия да узнаете за Истината …Сега се заблуждавате, че знаете нещо, но познанието ви е като прашинка от Истината…
       Чакам ви в петото измерение! В другото хилядолетие… А  има нещо и за теб, ти ще родиш син, така каза Бастет…

    Гласът изчезна. Отворих очи. Вгледах се в зелените води пред пещерата. Повърхността и беше гладка като тепсия, вълните бяха изчезнали. Нищо не потрепваше и не подсказваше, ме имало раздвижване на пластовете. Главата ми се проясни. Усещах спокойствие и лекота. Пророчеството ехтеше у мен…Огледах се и видях, че съм сама. Но някой ме водеше безпогрешно по пътеката…
      
        Бастет ще е мистика, загадка, съкровеност, магия и истина дотогава, до когато ние човеците станем по-истински и добри…