23.05.2015 г., 1:35 ч.

Запушени мисли 

  Проза » Хумористична
695 0 2
4 мин за четене

 

ЗАПУШЕНИ МИСЛИ

 

 

Не си мисли, че не знам какво представляваш, драги ми простако. Напротив, аз много добре зная каква е твоята същност, ако изобщо може да се нарече така това: огромно самочувствие, извиращо от непресъхваща неграмотност, родена в духовна нищета. Сложно стана, ти си така прост, че такова описание на същността ти не ти отива изобщо. Те са такава кръгла нула, че да го хване срам човек, че и Земята е кръгла. Накратко – нe знам защо съществуваш, не знам със сигурност отде идеш и накъде си тръгнал, усещам присъствието ти по силната миризма на чесън и на отдавна неумивано тяло, по острото зловоние на пот и нечистотии, които следват вървежа ти напред и нагоре. Да, именно – напред и нагоре, защото ти все се издигаш, ставаш все по-силен, по-мащабен и така успешно заемаш всички свободни пространства, че не оставяш място за живот и въздух на другите.

То не че може да се диша на тази планета, докато ти живееш на нея, ама нейсе.

Раздуваш се от всяка новина, обсебваш я и ти самият ставаш новина, дебелако. Затова те гледаме всяка сутрин, на обяд, вечер и дори през нощта по телевизията, във вестниците, по радиото: навсякъде вееш отровата на присъствието си. Но ти не си просто простак. Ти си долно нищожество, което отнема правото на другите да растат, да живеят, както намерят за добре, да откриват, да се радват и да бъдат щастливи. Ти се храниш с чуждото, свое нямаш, защото нямаш сетива да го видиш – целия ти хищен живот и смисъла на битуването ти е сведено да заграбваш чуждо, да отнемаш мило и драго и да насилваш свободата.

Да, пределно си ми ясен, ти дебелако безочлив, който си е въобразил, че е бог и че няма да умре – поне не докато има Слънце в тази Галактика. Веднъж те чух да казваш, че тъкмо си бил свикнал с тази Галактика и ти се налага да прескочиш в друга по работа или в командировка. Не беше весело. Такива като тебе създават черна материя, която гълта светлината и създава черните дупки във Вселената. Ти си дупка, в която пропада всяка надежда за щастие. Тъпунгер смотан, главорез нещастен.

След като каза всичко това наум, човекът влезе в сградата на учреждението и поднесе лично огромния букет цветя на адресата на мислите си. Беше усмихнат и изглеждаше весел и лек като перце. Май му беше олекнало.

Адресатът на мислите пое букета с благодарност. Целуна адресанта по бузата, потупа го по гърба със свободната си ръка и си каза: „Де да имах нож!” Мислите му продължиха своя ход. Боклук нещастен, цветя ми носи. Няма да видиш ти цветя на гроба ми, аз ще бъда този, който ще ги положи на твоя гроб. Няма да ме видиш да гушна китките. Алчен плужек дебилен. Знам какви ги говориш за мен пред началството, ама и аз не ти оставам длъжен, да знаеш. Сигурно си чул туй и онуй, ама няма как да знаеш, че отвсякъде съм те обградил с динени кори; скоро място няма да можеш да си намериш, сам ще се чудиш откъде ти идват неволите и бедите. Ще търсиш помощ, ще се молиш, краката ще ми целуваш, но аз ще остана непреклонен. Защо те мразя ли? Че какво общо има този въпрос? Ти защо ме мразиш, свиньо такава? Кажи ми? Няма причина, нали. Тя, омразата, си е сама за себе си. Тя храни теб, храни и мен. Глупаците наоколо мислят, че е за парите. Нали парите са храна на омразата, нали те са създадени от нея. Така че – бъди готов, пумпал смешен. Ще те направя да си говориш сам и да се въртиш около собствената си ос като чеверме. Само почакай.

Адресантът и адресатът на мисли се прегърнаха отново. Две бутилки шампанско пукнаха, пяната се пръсна във въздуха, искрите на старото приятелство изпълниха пространството. Две кристални чаши се чукнаха, ехото на тържеството минаваше през стените, през вековете и накрая се изгуби в пространството и времето. Те имаха нужда един от друг без да го съзнават. А аз, понеже не исках да ги слушам повече, вероятно защото ревнувах дружбата им, взех корковите тапи от бутилките, запуших си ушите и повече изобщо не чувах мислите им.

Гледах лицата, чудесната храна, отбраните гости, не чувах нищо, понякога разпознавах думи по движението на устните, но това бяха хубави думи, шумни и сладки като шампанско, а не отровни като тези от мислите.  

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??