А аз отдавна, всъщност... си заминах
Годишнина. За кой пореден път...
Цветята от предишната умряха
само след ден. Погуби ги грехът
на мислите, които в мен валяха.
Несресана съм... Даже нямам грим...
Изрязах спомените си единствено - до живо.
Като пред гроб дойдох, да помълчим
и да изпия с тишината чаша вино.
В камината жаравата мъжди
и меката си топлина ревниво пази,
скъпернически въглени цедят
ръждиви пламъци от свойте пазви.
Запалените свещи хвърлят хлад
и в сенки тъмни по стените в хола
картините замислено мълчат...
Вечеря с времето ми тишината гола.
Отхапвам хляба... Рони се в трохи
и сякаш е от горска пръст омесен.
Вкусът му по-горчив е от пелин,
а ароматът му е с дъх на стара плесен.
Преглъщам залците... на сухия живот.
Дерат по гърлото. И разраняват дните.
Годишнини - прочетен хороскоп,
след който пак погребваме мечтите.
С достойнство се оттегли вечерта,
отстъпи място на нощта-сестрица,
наздравица да вдигне след това,
че не пророни ни една сълзица.
Угасна пламъкът, от пепел побелял
и остаря камината отново в черно.
От себе си откъсна миналото дял
и хвърли го във бъдещето непотребно.
Измъчени картините все тъй мълчат,
че като болест самотата е заразна.
Когато с кукувица дълго си живял,
гнездото и в годишнини остава празно...
Нощта разтвори лъскав балдахин.
Пренесе в спалнята и чашите със вино,
покани тишината да преспи при мен,
но аз отдавна,
всъщност...
си заминах.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Аэлла Вихрь-Харпиевна Всички права запазени
