А аз отдавна, всъщност... си заминах
Годишнина. За кой пореден път...
Цветята от предишната умряха
само след ден. Погуби ги грехът
на мислите, които в мен валяха.
Несресана съм... Даже нямам грим...
Изрязах спомените си единствено - до живо.
Като пред гроб дойдох, да помълчим
и да изпия с тишината чаша вино.
В камината жаравата мъжди
и меката си топлина ревниво пази,
скъпернически въглени цедят
ръждиви пламъци от свойте пазви.
Запалените свещи хвърлят хлад
и в сенки тъмни по стените в хола
картините замислено мълчат...
Вечеря с времето ми тишината гола.
Отхапвам хляба... Рони се в трохи
и сякаш е от горска пръст омесен.
Вкусът му по-горчив е от пелин,
а ароматът му е с дъх на стара плесен.
Преглъщам залците... на сухия живот.
Дерат по гърлото. И разраняват дните.
Годишнини - прочетен хороскоп,
след който пак погребваме мечтите.
С достойнство се оттегли вечерта,
отстъпи място на нощта-сестрица,
наздравица да вдигне след това,
че не пророни ни една сълзица.
Угасна пламъкът, от пепел побелял
и остаря камината отново в черно.
От себе си откъсна миналото дял
и хвърли го във бъдещето непотребно.
Измъчени картините все тъй мълчат,
че като болест самотата е заразна.
Когато с кукувица дълго си живял,
гнездото и в годишнини остава празно...
Нощта разтвори лъскав балдахин.
Пренесе в спалнята и чашите със вино,
покани тишината да преспи при мен,
но аз отдавна,
всъщност...
си заминах.
© Аэлла Вихрь-Харпиевна All rights reserved.
