10.03.2016 г., 23:03 ч.
Анонимно сама
Протегнах ръце
към сивия простор-
докоснах ръжда
вместо цвете.
Лудо се хвърлях,
като морска вълна-
безсилно издъхваща,
оставяйки на пясъка
своите гърчове.
Вървях незнаен път...
бягах от измама.
Вървях към тежка врата,
която не знаех накъде се отваря.
Само крачка ме дели
от беда и щастие.
Това разстояние.. ах,...?!
Анонимно сама, суеверно
все се лута надеждата...
© Надежда Ангелова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
все се лута надеждата..."
Но почти е безсмъртна(щом последна умира)
и дори да се лута пътят пак я намира.
Светлинката в тунела пак е знак за надежда
и кураж в шепи взела - ни намига под вежда