Анонимно сама
Протегнах ръце
към сивия простор-
докоснах ръжда
вместо цвете.
Лудо се хвърлях,
като морска вълна-
безсилно издъхваща,
оставяйки на пясъка
своите гърчове.
Вървях незнаен път...
бягах от измама.
Вървях към тежка врата,
която не знаех накъде се отваря.
Само крачка ме дели
от беда и щастие.
Това разстояние.. ах,...?!
Анонимно сама, суеверно
все се лута надеждата...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
