Аз можех...
Аз можех все така...и до безкрай,
да я рисувам със надеждите зората.
Но в мене се прекърши онзи замен Рай
във който обичта развяваше си знамената.
А щом я няма пръснах на парчета
от спомени, надежда и любов
най - цветната си свидна стомна,
и не намерих се във тоз живот.
Допивах капките, и вкусвах
от сладък Рай със жадни устни.
Така, и никога, и никой не обикнах.
Доверието се заключи зад железни порти.
Току в съня ми се прокрадне кадър
зад сините завеси в дом уютен.
Живот преливащ от любов и смисъл,
а после от сълзи захлупен...
Съдба е, и срещу и никой не върви,
а аз вървях, и вярвах, и обичах...
До миг във който всеки нерв вдървих,
и даже и пред Бога се заричах...
че няма да обичам до безкрай,
че пустото във празно се прелива.
А можех в цвят от обич, да рисувам Рай...
и светлото от щастие, да се разлива.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
