Косите си мокри разплете
и спусна ги, чак до земята,
дъждът. И уми си ръцете,
подмамил лъжливо Луната.
Защо го последва послушно?
Нощта без Луна е сираче.
Дъждът се усмихва бездушно,
успял е света да разплаче.
Безсъница утрото чака
и пее звездите приспива.
В кафето спотайва се мрака,
безлунната нощ е горчива...
© Надежда Ангелова Всички права запазени