Безгласни птици в лепкава тъма

прелитат над очите празни...

Стрелват се и в миг изгарят

над глухи, пусти небеса...

Вятър рими си реди,

говори си с реки безводни...

Дъждът, нагоре почнал да вали,

следи оставя по облаци дъждовни...

И слънцето е спряло да изгрява...

Стои и чака тишината да отмине...

Лъч по лъч в торба от тъмнина събира

и не дава ни капка блясък да премине...

Безбрежни планини от сенки

надвисват над пътеката безкрайна...

А там бродят  - дребни, непотребни -

надеждите, от хората избягали...

Плахо, тихо... без да бързат,

крачат без да се обърнат,

за да преминат през спомена последен

за онези долу... дето нивга не разбират...

Не разбират, че сами са се обрекли

на тъмно слънце, черен бряг,

пусти облаци от прах

и... безнадеждност

Когато и последната надежда тръгне

по пътеката безкрайна,

ще е късно....

А вие долу си дерзайте...!