Попях, поплаках – лятна буря,
с гласа ми вятърът зловещ,
три дни що види прекатуря,
но ти, любов ще разбереш.
Дойде по пътища незнайни,
по тях си тръгна. Ето, на̀ .
Съ̀лзи остави – малки тайни...
Днес буря съм, а не жена.
Небето антрацит покрива,
в очите святка и вали.
Където стъпя, все коприва,
расте, а нежна бях. Дали?
Смиря ли се – от болка стена.
Безсилно ехо, замлъкнѝ!
Молитва от тъга родена,
оплаква нашите вини.
А съмне ли разравям с пръсти
земята. Угарта дими.
Без име съм. Любов ме кръсти,
повтаряйки: Сами, сами...
Трева съм жилава, отава -
осланена, но жива, в стих.
Щурци която приютява
и песента им приютих...
Хоругвите ми избеляха,
молитвата изгуби глас
любов е Бог, небето - стряха
за теб, за мен, но няма "нас"...
© Надежда Ангелова Всички права запазени