Блудница... нима?
Над тънката, кристална чаша вино
очите ти, във флирт със светлината,
менят магичния си цвят. Нюанси синьо.
Вън гасне залезът. Последните остатъци
потичат бавно по ревера на стъклото.
Неонът, секнал тяхната агония,
стоварва купола си хладен, мъдро хлопнал
врати пред моята и твоята история.
Да ровим в минало е тягостно, ненужно;
ще се докосваме с върха на сетивата.
Потъвам в зеници инфарктно-теменужени.
Копнежи плахи, нежност... Зад тъгата.
По столчето на чашата, свенливо,
потропват с пръстче неувереност, тревога.
Изящно, първа глътчица (горчива)
отпиват устни, нецелунати от мен, но мога
и искам да го сторя – тихо, леко...
като повей от крило на птица.
Там, в ъгълчето да измоля, отдалеко
притичала усмивка... и дори сълзица,
с надежда да изтрие премълчаното.
Навярно синьото ще бъде вече друго –
цвят, зад който би прозирал необятът.
Дари ми устните си – нека зърна чудото!
Още девствена си. Неналюбена в душата,
макар с пристрастното клеймо на мъжко:
„Блудница”.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Людмил Нешев Всички права запазени
Желая ти прекрасни сбъдвания!
