Чуденка в свободен (?) стих
Чуденка в свободен (?) стих
Свободният стих е свободен,
когато го пишем,
както ни падне.
Момент...
Това не е чувство.
Сгреших.
Свободният стих е свободен,
когато внимавам
да няма ритъм и рима.
Момент...
Свободният стих е свободен,
когато
нито е свободен,
нито не е...
Не...
Свободният стих е свободен,
когато ме носи с криле
към далечни земи и места...
Но кога римуваният стих
става свободен,
а свободният става затвор?
Катастрофа...?
Свободният стих е позор?
Не.
Свободният стих е свободен,
когато е есе?
Не.
Когато е несъгласуван с другите ред?
Не.
Когато е писан без мисъл?
Не.
Когато е разкривен и безкраен?
Когато е неразбираем?
Когато ни хрумне нещо
и няма окови,
наложени от
мисълта, прекалено рязка,
за да види красивото
без да го изкриви
и преиначи,
тогава стихът е свободен.
Но ако има рима и ритъм?
Стихът не е ли свободен?
Пълен хаос...
Не, хаосът не е свободен стих.
Хаосът е нищо. Хаосът е всичко.
Свободният стих го улавя
в мрежата на думите,
без да го натиска
със съвършенство,
с претенция,
класификация,
имитиране,
съобразяване,
претоварване.
Свободният стих възниква
внезапно
като утринното слънце.
Естествено
като песъчинка,
търкаляща се
по пейзажа.
Той е мисълта ми.
Но дали той е аз
или е Аз без правила?
Свободният стих ще избяга
на всеки разбиращ,
четящ, анализиращ
без сърце,
аплодиращ
без душа,
на всеки.
И това му е хубавото.
Думите не са решетки,
нито тухли или рамки
на прозорци, картини,
звезди.
Не са.
Те са нещо
повече.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йоана Всички права запазени
Благодаря за споделеното.