Дом за души...
безрадостно, в края на бялото, реят се погледи кротки,
угаснали, сякаш забравено, времето крета с бастуни
и нямат тела тук душите отдавна изгубени, немощно
в пръстите старчески залък трепери от хляба Господен
и болка... безкрайно боляща пронизва сърцето...
безмилостно залезът късен потъва, понесъл ги в мрака,
проблясват звезди и някъде падат, оставили дири от топли
сълзи... там, на бялото в края – последният Дом за души...
без надежда, в смирение тъне, тук пътят единствен към
нищото води и мъка безкрайна в душата се стеле...
до изгрев… когато звездите угаснали Бог в тишината ...