Дори закърпени в отвъдното ще минем...
- Тревожна си! Като предвкусван грях...
И като в грях се втурвам към плътта ти.
Изпивам всяка капчица на този ад
и чакам още да ми подаде ръката ти.
Пресъхнал съм от жажда зарад теб,
а езерносолени са косите ти.
Политам като вятър в дива степ,
но спъвам се в скалите на очите ти.
Към теб от празното протягам длан,
не искам много, само глътка искам...
Изричам клетви, обещавам... Сам...
А думите в гърдите ме притискат.
С дъха си мъча се да разтопя леда
и да разкъсам тишината с пръсти.
Издигнала си каменна стена...
Виж, Любовта дори във ъгъла се кръсти!
- Е, и какво? Със нея сме на "Вие",
не знам защо отново се е върнала.
Преди оставяше душата ми да вие,
а виж сега - в светица се превърнала!
Изглежда влязла е след теб... Неканена.
(Тя винаги така си влиза.) А остави
една сълза за сбогом, но измамена,
не знам, коя от двете ще остане...
Пак в ъгъла се свря... Да си стои!
Да си се кръсти, но не пипа огъня!
Да не говори, само да мълчи.
Не искам пак отново да я гоня...
- Добре, ще я помоля да мълчи,
но искам нещичко да ти припомня.
Ти беше друга... само преди дни...
Не ме прекъсвай! Искам да говоря!
Та казах, няма и броени дни,
от обич цяла в светлина сияеше,
изпиваше с очите си мъгли,
магии древни с погледа си ваеше.
Редеше думи без да чуя глас,
усмивката ти бе покорно страстна
и нежността ти ме държеше в власт.
А днес така предателски угасна.
Не бе далечна за света и... мен,
откриваше ми пътищата звездни,
гореше в ярък огън всеки ден,
а днес горят ме адовите бездни.
Във чаша вино вечер преди сън
събираше най-сладката омая...
Звездите се усмихваха навън,
а ти отваряше ми дверите на рая.
Прецеждаше най-чистите сълзи
за ласките и негата на мрака...
... От думите ти днес така боли,
че Любовта отново в ъгъла разплака...
За мойте знам - не вярваш на сълзи,
особено в очите на мъжете.
Но даже да си права, запомни,
че те понякога остават си момчета...
И че най-чувствените думи за любов,
най-вдъхновените поеми и сонети,
най-парещите тръпки с огнен зов,
изрекли са ги влюбени момчета...
Че не е нужно да си се родил жена,
за да обичаш истински и сляпо.
В живота ни не е единствено Смъртта,
която да не прави разлика и срещу злато.
И Любовта (сега застанала до теб),
не ни дели, в еднакъв път ни води,
едни и същи думи шепне - за обет.
Еднакво твърди са си нейните окови...
Не ме отстрелвай с думите си пак!
И не презирай най-мъжественото "Моля!"
Дори да ти приличам на глупак...
но изборът е мой и е по моя воля!
Не вдигай зид от каменни стени,
не вграждай в него сянката ми сляпа -
тя все така след тебе ще върви
и ще раздира с постоянство тишината.
Прости на Любовта, на мен прости,
на себе си прощавай всяка вечер...
До дъно чашата на жребия изпий...
... с горчилка се отпива вечност...
И не търси в мечтите ни вината,
те бъдещето носят без вина!
Дори да вием като вълци в самотата,
надеждите им ни огряват в светлина.
А че боли от прогореното в душата -
не се постига вечност без страдание...
Дори закърпени в отвъдното ще минем...
"Останалото - казва Хамлет - е мълчание..."
- А станалото - проговорих като ехо -
дано не пренесем във вечността...
Добро утро, мое премъдро събуждане,
изричам пак здравей на Любовта!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Аэлла Вихрь-Харпиевна Всички права запазени
