Дори закърпени в отвъдното ще минем...
- Тревожна си! Като предвкусван грях...
И като в грях се втурвам към плътта ти.
Изпивам всяка капчица на този ад
и чакам още да ми подаде ръката ти.
Пресъхнал съм от жажда зарад теб,
а езерносолени са косите ти.
Политам като вятър в дива степ,
но спъвам се в скалите на очите ти.
Към теб от празното протягам длан,
не искам много, само глътка искам...
Изричам клетви, обещавам... Сам...
А думите в гърдите ме притискат.
С дъха си мъча се да разтопя леда
и да разкъсам тишината с пръсти.
Издигнала си каменна стена...
Виж, Любовта дори във ъгъла се кръсти!
- Е, и какво? Със нея сме на "Вие",
не знам защо отново се е върнала.
Преди оставяше душата ми да вие,
а виж сега - в светица се превърнала!
Изглежда влязла е след теб... Неканена.
(Тя винаги така си влиза.) А остави
една сълза за сбогом, но измамена,
не знам, коя от двете ще остане...
Пак в ъгъла се свря... Да си стои!
Да си се кръсти, но не пипа огъня!
Да не говори, само да мълчи.
Не искам пак отново да я гоня...
- Добре, ще я помоля да мълчи,
но искам нещичко да ти припомня.
Ти беше друга... само преди дни...
Не ме прекъсвай! Искам да говоря!
Та казах, няма и броени дни,
от обич цяла в светлина сияеше,
изпиваше с очите си мъгли,
магии древни с погледа си ваеше.
Редеше думи без да чуя глас,
усмивката ти бе покорно страстна
и нежността ти ме държеше в власт.
А днес така предателски угасна.
Не бе далечна за света и... мен,
откриваше ми пътищата звездни,
гореше в ярък огън всеки ден,
а днес горят ме адовите бездни.
Във чаша вино вечер преди сън
събираше най-сладката омая...
Звездите се усмихваха навън,
а ти отваряше ми дверите на рая.
Прецеждаше най-чистите сълзи
за ласките и негата на мрака...
... От думите ти днес така боли,
че Любовта отново в ъгъла разплака...
За мойте знам - не вярваш на сълзи,
особено в очите на мъжете.
Но даже да си права, запомни,
че те понякога остават си момчета...
И че най-чувствените думи за любов,
най-вдъхновените поеми и сонети,
най-парещите тръпки с огнен зов,
изрекли са ги влюбени момчета...
Че не е нужно да си се родил жена,
за да обичаш истински и сляпо.
В живота ни не е единствено Смъртта,
която да не прави разлика и срещу злато.
И Любовта (сега застанала до теб),
не ни дели, в еднакъв път ни води,
едни и същи думи шепне - за обет.
Еднакво твърди са си нейните окови...
Не ме отстрелвай с думите си пак!
И не презирай най-мъжественото "Моля!"
Дори да ти приличам на глупак...
но изборът е мой и е по моя воля!
Не вдигай зид от каменни стени,
не вграждай в него сянката ми сляпа -
тя все така след тебе ще върви
и ще раздира с постоянство тишината.
Прости на Любовта, на мен прости,
на себе си прощавай всяка вечер...
До дъно чашата на жребия изпий...
... с горчилка се отпива вечност...
И не търси в мечтите ни вината,
те бъдещето носят без вина!
Дори да вием като вълци в самотата,
надеждите им ни огряват в светлина.
А че боли от прогореното в душата -
не се постига вечност без страдание...
Дори закърпени в отвъдното ще минем...
"Останалото - казва Хамлет - е мълчание..."
- А станалото - проговорих като ехо -
дано не пренесем във вечността...
Добро утро, мое премъдро събуждане,
изричам пак здравей на Любовта!
© Аэлла Вихрь-Харпиевна All rights reserved.
