Дъждът, който не искам да спира
ДЪЖДЪТ, КОЙТО НЕ ИСКАМ ДА СПИРА
Бездомна светулка – сред двора завърна се баба –
и сякаш глухарчета в празната нива въздишат.
Помилвала мълком кората уханна на хляба,
изприда дъждовния облак на сребърни нишки.
Тъй дълго вали – и упойно, и някак прощално.
Притискат се циглите в долния край на комина.
Но кой ли да дойде – кандилцето празно да палне,
щом щъркел дори не рачѝ върху нея да мине?
Нощта е вдовица и къта световната мъка –
горчива, почти като ядка на бъдния изгрев.
В прегръдката хищна на мрака следите се къпят
и плъх – подивял в самотата, луната загризва.
И са тъжни душите на моите скъпи покойници,
пресекли през прага ми с дар – любовта си нетленна.
Щом дъждът се стиши, ще се хлопне онази пробойна,
която за миг ги пропусна да слязат при мене.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
