Дъждът, който не искам да спира
ДЪЖДЪТ, КОЙТО НЕ ИСКАМ ДА СПИРА
Бездомна светулка – сред двора завърна се баба –
и сякаш глухарчета в празната нива въздишат.
Помилвала мълком кората уханна на хляба,
изприда дъждовния облак на сребърни нишки.
Тъй дълго вали – и упойно, и някак прощално.
Притискат се циглите в долния край на комина.
Но кой ли да дойде – кандилцето празно да палне,
щом щъркел дори не рачѝ върху нея да мине?
Нощта е вдовица и къта световната мъка –
горчива, почти като ядка на бъдния изгрев.
В прегръдката хищна на мрака следите се къпят
и плъх – подивял в самотата, луната загризва.
И са тъжни душите на моите скъпи покойници,
пресекли през прага ми с дар – любовта си нетленна.
Щом дъждът се стиши, ще се хлопне онази пробойна,
която за миг ги пропусна да слязат при мене.
© Валентина Йотова All rights reserved.
