Дългооката
Не познавам плача. Само жежкия страх,
че се будя до кост разгримирана.
Изчегъртвам съня. А денят е разпран
за поредното нощно сканиране.
Не пилея мечти. Само нямам пулсар,
от когото да черпя съзвучия.
Разоравам смеха. Дядо Боже прибра
най-горчивото зрънце за внуците.
Не извезвам платна. Само тегля следи
през пробития тъпан на спомена.
Изтезавам дъжда. Още щом прокърви,
пресушавам плътта с безсезоние.
Не постилам небе. Само стъквам подслон.
Зорко дебна под мен да е грапаво.
Аз съм тук като гръм. И столетно дърво.
Как умея безстрастно да чакам
най-невинния лист, най-самотната длан,
като детско хвърчило завихрена.
Дългооката смърт. Предпоследен курбан.
До последния – още съм мисъл...
че се будя до кост разгримирана.
Изчегъртвам съня. А денят е разпран
за поредното нощно сканиране.
Не пилея мечти. Само нямам пулсар,
от когото да черпя съзвучия.
Разоравам смеха. Дядо Боже прибра
най-горчивото зрънце за внуците.
Не извезвам платна. Само тегля следи
през пробития тъпан на спомена.
Изтезавам дъжда. Още щом прокърви,
пресушавам плътта с безсезоние.
Не постилам небе. Само стъквам подслон.
Зорко дебна под мен да е грапаво.
Аз съм тук като гръм. И столетно дърво.
Как умея безстрастно да чакам
най-невинния лист, най-самотната длан,
като детско хвърчило завихрена.
Дългооката смърт. Предпоследен курбан.
До последния – още съм мисъл...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ружа Матеева Всички права запазени
