Една жена говори с ветровете...
Една жена говори с ветровете...
Една жена говори с Ветровете,
а може би разбира и вълните...
Кипи под нея яростно морето
и монотонно блъска се в скалите...
... Тя Слънцето все на брега посреща
и тръгва си с лъчите му, последните,
тогава фара, мигайки отсреща --
остава сам: с нощта и със легендите...
... Понякога и на брега осъмва,
когато безразсъдна е Луната,
че свети през нощта и се не стъмва,
и буди нежни мисли светлината...
... И тръгва тя по лунните пътеки,
звездите тъжни там ще са ѝ знаци,
и ще я водят ветровете, всеки --
сам срещал нейде в бурите моряци...
... А в задуха на Южните морета
в безсънни нóщи вятър не повява
и се въртят възбудени мъжете,
и всеки спомен там им омилява,
че може би когато е Луната
от нежност и от нега подлудяла –
донасят Ветровете аромата
чаровен от последната раздяла...
... И не за туй ли в кръчмите крайбрежни
на всеки порт в далечните морета,
подмамвани от женски ласки нежни –
те оглушават май за: Ветровете...
... но може би пък Мъжката природа
(където е кодирана Жената)
ги мами властно и при всяка сгóда
със нова страст заместват Самотата!...
... а все тъй, като сламени вдовици,
жените си говорят с Ветровете,
а на брега дори не кацат птици --
и рядко хвърлят котва там мъжете...
15.01.2017.
Някога в Пасифика
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Коста Качев Всички права запазени
.
