Една жена говори с ветровете...

Една жена говори с Ветровете,

а може би разбира и вълните...

Кипи под нея яростно морето

и монотонно блъска се в скалите...

... Тя Слънцето все на брега посреща

и тръгва си с лъчите му, последните,

тогава фара, мигайки отсреща --

остава сам: с нощта и със легендите...

... Понякога и на брега осъмва,

когато безразсъдна е Луната,

че свети през нощта и се не стъмва,

и буди нежни мисли светлината...

... И тръгва тя по лунните пътеки,

звездите тъжни там ще са ѝ знаци,

и ще я водят ветровете, всеки --

сам срещал нейде в бурите моряци...

... А в задуха на Южните морета

в безсънни нóщи вятър не повява

и се въртят възбудени мъжете,

и всеки спомен там им омилява,

че може би когато е Луната

от нежност и от нега подлудяла –

донасят Ветровете аромата

чаровен от последната раздяла...

... И не за туй ли в кръчмите крайбрежни

на всеки порт в далечните морета,

подмамвани от женски ласки нежни –

те оглушават май за: Ветровете...

... но може би пък Мъжката природа

(където е кодирана Жената)

ги мами властно и при всяка сгóда

със нова страст заместват Самотата!...

... а все тъй, като сламени вдовици,

жените си говорят с Ветровете,

а на брега дори не кацат птици --

и рядко хвърлят котва там мъжете...

15.01.2017.

Някога в Пасифика