Една приказка...
Обречена съм, може би - така е.
Да полудявам безпределно от дъха ти.
Обречен ли си ти - не зная.
Да битувам като сянка във ума ти.
Прокълната съм - не разбирам.
Сърцето ми в любов жестоко бие.
Прокълнат ли си - да те провокирам,
душата ти от мен не може да се крие.
И луда съм, навярно - осъзнавам.
И няма лек за хилядите рани.
Но луд ли си и ти - дали успявам
да усетя чувствата ти неразбрани.
Проклятието между двама ни тежи.
И няма изход, няма път или пътека.
Болката във любовта мижи
и с теб от болка и любов изчезваме полека.
Луната силно ни се смее.
И този смях във мен звучи.
Коварен смях. Не ще успее
да изтрие това, което в нас горчи.
Обич силна, много болка, много плам.
Обречени сме от любов да страдаме.
Много грешки, дива ярост, малко срам.
Изкачваме се бавно, рязко падаме.
И нека смее се луната.
Че с теб и двамата сме луди.
На изхода затвори се вратата.
И късно е раздялата да ни събуди...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петя Терзийска Всички права запазени
