Едно време в Пасифика...
Едно време в Пасифика...
Великата Безкрайност ме подема
и учи ме над нея да летя...
Избирам: да живея във летене
и мъжка безразсъдност за съдба!...
Подобно струна дръпната от Вятър
вибрирам дълго с незатихващ звук –
във резонанс с мелодията на водата
и с Вечността докоснала ме тук...
А ще ми липсва миналото: зная,
момичето с разплакани очи...
И любовта объркана... Оная...
(Макар от нея още да горчи!...)
... Но грабва ме Стихията, просветва,
вълните разпиляват се на прах
и Урагани яростни нашепват
в ушите ми, че съм Един от тях!...
Някога в Пасифика
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Коста Качев Всички права запазени
