Развява пъстра циганска пола
отново Есента. И ме прегръща.
Усмивката ѝ – гузна. Заваля
в прозореца на старата ни къща.
Изплуваха чадърите внезапно –
самотни и забързани на фона
на някакъв етюд. Сънува лято
един врабец сред есенните клони.
В каскета на болнавия клошар
стотинката сълзи, мълчи виновно.
Улулът тананика шлагер стар –
фалшиво, тенекиено, дъждовно. ...