В дантеления рай на здрача
кракът ми идва с остър ток.
Обувката ми сенки влачи –
сънят на пътя е дълбок.
Витрините пред манекени –
простреляни с безброй лъчи.
А залезите – остъклени…
Стъкло в окото ми стърчи.
И търся, сякаш полудяла –
нали е мой и другият ми крак!
Не ме ли искаш да съм цяла,
ти, чер чорапогащник – враг?
Подскачам, лека като птичка,
по подиума разноглед
и ръся слънчеви трохички
на Кай в зениците от лед.
© Мария Димитрова Всички права запазени