Десет години в очакване на чудо. То не дойде.

Сред болката изгубена - в копнежа за дете.

И ден след ден  умираше една надежда

в нелепостта на дългото премеждие.

На чуждите деца се радваше като на свои,

а пътят ù сред самота се виеше в завои.

След всеки нов - очакваше  да чуе ”Мамо!”,

за да разцъфне любовта ù  като пламък...

Докато времето летеше  на невидими криле,

тя осъзна невъзможността да си  роди дете...

След колебания и след безсънни нощи се реши,

момиченце като картинка си осинови.

Обикна го тъй както родна майка не обича,

със грижи го обсипа и подир него тичаше.

Порастна то и се превърна  в хубавица,

но ”мама” вече бе останала вдовица...

Тъй трудно се понасят вдовишките неволи,

със сълзи на очи тя пред иконата се молеше:

“О, Господи Иисусе, дай ми много здраве,

детето си да мога да отгледам и изхраня!

Да се изучи първо, после да се задоми,

да е щастливо в брака и деца да си роди!”

Във утрините по зори се будеше

и по петнайсет часа в денонощие се трудеше

момиченцето ù да е добре, да има  всичко,

защото безпределно го обичаше и бе едничко.

Изминаха години и девойчето превърна се в жена.

И, като всяко лудо-младо, потърси и намери любовта.

Откри я във един почти връстник на “мама”.

Какво пък - казват, че за любовта прегради няма...

Жената пак бе мила и грижовна,

но за дъщерята и за зетя стана неудобна.

Макар че във  дома си да живеят ги покани,

те във сърцето ù нанесоха безбройни рани.

Бездушно покрай нея преминаваха

и мълчешком я отминаваха,

защото тя не била истинската майка.

Дори на внученцето,  малко като запетайка,

не даваха със баба да играе с аргументи,

че само била баба, но “по документи”.

Тъй младата жена изхвърли от живота тая,

която за нея правеше и невъзможното възможно.

Това, което правила, било нищожно

било е нейно задължение

и затова не чувствувала и  угризение...

На улицата днес съзрях жената-сянка

По-скоро беше сянка, не жена,

и скиташе самотна по света...