Горчи...
Десет години в очакване на чудо. То не дойде.
Сред болката изгубена - в копнежа за дете.
И ден след ден умираше една надежда
в нелепостта на дългото премеждие.
На чуждите деца се радваше като на свои,
а пътят ù сред самота се виеше в завои.
След всеки нов - очакваше да чуе ”Мамо!”,
за да разцъфне любовта ù като пламък...
Докато времето летеше на невидими криле,
тя осъзна невъзможността да си роди дете...
След колебания и след безсънни нощи се реши,
момиченце като картинка си осинови.
Обикна го тъй както родна майка не обича,
със грижи го обсипа и подир него тичаше.
Порастна то и се превърна в хубавица,
но ”мама” вече бе останала вдовица...
Тъй трудно се понасят вдовишките неволи,
със сълзи на очи тя пред иконата се молеше:
“О, Господи Иисусе, дай ми много здраве,
детето си да мога да отгледам и изхраня!
Да се изучи първо, после да се задоми,
да е щастливо в брака и деца да си роди!”
Във утрините по зори се будеше
и по петнайсет часа в денонощие се трудеше
момиченцето ù да е добре, да има всичко,
защото безпределно го обичаше и бе едничко.
Изминаха години и девойчето превърна се в жена.
И, като всяко лудо-младо, потърси и намери любовта.
Откри я във един почти връстник на “мама”.
Какво пък - казват, че за любовта прегради няма...
Жената пак бе мила и грижовна,
но за дъщерята и за зетя стана неудобна.
Макар че във дома си да живеят ги покани,
те във сърцето ù нанесоха безбройни рани.
Бездушно покрай нея преминаваха
и мълчешком я отминаваха,
защото тя не била истинската майка.
Дори на внученцето, малко като запетайка,
не даваха със баба да играе с аргументи,
че само била баба, но “по документи”.
Тъй младата жена изхвърли от живота тая,
която за нея правеше и невъзможното възможно.
Това, което правила, било нищожно
било е нейно задължение
и затова не чувствувала и угризение...
На улицата днес съзрях жената-сянка
По-скоро беше сянка, не жена,
и скиташе самотна по света...
© Диана Кънева All rights reserved.
