Не исках да ги връщам. Не назад,
стрелките, но ги върнах. Отмаляха.
И също като сбъркания свят
часовникът е кукувича стряха.
Излюпват се на всеки кръгъл час,
изкукват френетично... И умират,
и мъничко приличат ми на нас –
самото съвършенство във Всемира.
И връщаме стрелките. Всеки път.
Животът ни до болка предвидим е.
И чакаме. Какво? Самата смърт?
Часовниците с гроба да смениме. ...