И вятърът ли само...
Кои ли устни изрекоха в мълчанието име
и името ми на жена ли беше?
Тук е населено със тишина.
Единствен вятърът ме вика от комина.
Не беше той, неговият глас е празен!
Скрих себе си под дланите незащитени,
притиснала слуха си - не искам да допусне
нови спомени за тебе от твоя глас,
така болезнено ми шепнещ в нощите бездумие
за връщането в дните ни.
Напразно се напрягам, за да избягам,
защото ме засипваш с твои няма смисъл.
Не ми е време. Така се свършвам за една любов.
На края. Захвърлена в безкрай от дни,
които ще стоят пред мен,
ще ми отварят сутрините и ще ме пускат
да вървя безпътното си ежедневие,
да сричам стиховете ти,
да си измислям ласките на клони,
да си говорим чрез сателити и вселени,
за да си кажем: "Добър вечер, как си?!"
и пак да си вървим различно.
Дали и двамата се искаме?
Безсмислието всекидневно се изписва.
И всеки пие другия от вчера
и си разговаря липсващо.
А обичта от някого ли беше?
Споделяне ли или бяг в скривалище
на други утрини омайни,
по-женствени, по-тайни?
Притискам си слуха, за да не чувам песента от думи,
които вече и не различавам.
Забравям и се питам за мен ли са звучали?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Калина Костова Всички права запазени
