Исках да се заблуждавам...
Пръснах я. Разбих я на парчета.
Оная, непотребната мечта.
Оказа се ялова. Не ме заболя,
когато видях я да се валя в калта.
Прескочих я тутакси. Тя стенеше грозно.
Не се и обърнах. Напред продължих.
Излезнах на светло, сякаш пробудена,
от сън летаргичен с безплътна душа.
Сега ще съм истинска. Вярваща,
че и за мен отредено е място едно.
Там в простора, в редицата мамеща,
на получаващи щастие срещу добро.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пепи Оджакова Всички права запазени
