Изповед

Сълзите на очите парят,

а болката е вътре в теб.

Но ти не плачеш. Ти си няма.

И чакаш подходящия момент.

Не. Сега не бива.

Преглъщаш трудно, но мълчиш.

Обидата е твърде пак голяма,

да можеш с други да я споделиш.

И свикнал кръста си да носиш

и тежестта му да търпиш,

мълчиш, търпиш и трупаш болката

и всъщност щастието пестиш.

И слагаш маската отново,

да скрие празните очи,

и тяхната жестока откровеност

по навик стар да омърси.

А хиляди въпроси те измъчват.

Пробождат те като с кама.

И бъркат  в теб, и те човъркат,

а отговор не дава и смъртта.

Измамната усмивка пак прокрадва се,

да скрие за пореден път,

че изгорялата от студ надежда

обрича пак сърцето ти на смърт.

И колко слепи сме да видим,

че студ и огън борят се във нас

и рожба на борбата е животът,

а ний - нелепи жертви на скръбта.