Жената, зъзнеща навънка
Прибрах под покрива жената,
която зъзнеше навънка.
Проклел я злостно сатаната
за дребна някаква издънка.
А аз я стоплих с блага дума.
Погалих я по кожа бяла.
Сама тя тихо ми продума,
че от добро е засияла.
Пред мене плахо се отпусна.
Очите й се навлажниха.
И тя в сърцето си ме пусна-
нещата тук се усложниха.
Така пред мене се увлече,
разказвайки си битието,
че чак душата си съблече
под напора на питието.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Никола Апостолов Всички права запазени
