Живея често в нечий сън
... но казах аз, че самотата
е стих, издишан на раздяла,
че сянка на топола пада
като бразда в небесната морава,
и тръните на всяка драка –
оголени и безпощадни,
заключват делника след залез
в коварното око на мрака.
Че дългата любов не струва,
дори обяда да притоплиш
и пътят може да загуби
внезапно вярната посока,
а бродовете на тъгата
тънеят бързо и изчезват,
луната хлътне ли – несвястна,
в обвивката на гладен паяк.
Дъждът обърка ли внезапно
реда в ръждивата си плетка,
неказаното става чуто,
а неразбраното – ненужно.
Не могат да предложат рамо
родените да бъдат в клетка,
небето не е знак за пустош,
но често е безкрайно чуждо.
Умееш ли да кажеш сбогом,
да бродиш дълго до предела,
след който всичките въпроси
сами са отговор без смисъл?
На път ли си да срещнеш Бога –
дъга очите ще превземе
и нищо земно не тежи.
... Понякога сънувам, че съм птица.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
в списъка ми с любими!
