Живот сред призраци
И белег да няма, усещането за болка
завинаги остава да напомня,
че някога там имало е рана.
Душата не забравя: умее да мълчи
и преживява, възкръсва след потоп,
пониква преродена от жарава.
Ще замъча, но не защото ти прощавам.
Остана ли, ще продължа главата
като щраус в пепелта да си заравям,
обречена сама да се унищожавам...
Не знам къде отивам, но знам кога ще спра:
когато призраците останат зад гърба.
28 08 2020
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© П Антонова Всички права запазени
