Живяхме във любов
Остаряваш, мила. Остаряваш.
Ставаш бяла, бяла, като сняг.
Вече върхове не покоряваш...
Трудно плуваш до отсрещен бряг.
Пенсийката малка си я къташ
за спокойни утре старини.
А душата си къде ще скъташ,
щом надойдат лютите слани?
Но макар и вече застарели,
имаме във себе си любов.
Свършиха се чувства закъснели,
късно ни е днес за статус нов.
Мойта пенсия не е голяма.
Че работим двама е добре.
Съпротивата я вече няма -
всеки днеска ще ни разбере.
Знам. До края двама ще работим.
Няма лесно да подвием крак.
Няма смисъл днеска да боботим...
Тъй и тъй ще ни настигне мрак.
Нека да оставим светъл спомен,
че живяхме двама във любов
и да се преселиме след помен
в оня дом последен, но пък нов.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Никола Апостолов Всички права запазени
