Конник през Времето
Конник през Времето
Аз яздих дълго…с години
сред мъглите на Времето,
в мочурливите му градини
петата ми, се изхлузи от стремето
и газих в блатата му, на босо –
тръстикова сянка, обяздила залутан лъч –
Конник – едно дете белокосо,
с тежкия жребий – да хвърли „калъч”...
Аз умирах в живите пясъци,
в безразличната паст на Времето,
взело курбан гневните ми крясъци
удавило на Надеждата ми семето…
Конят ми – лъч без гърбина,
ме пренесе през мрачни тунели -
блестеше той, ноо … мърцина!
(сълзите ми бяха осиротели)
Бях конник връз Нищото,
но вярвах, че Нищото стига до някъде -
там гдето пепелта във огнището
Вярва, че искра си… и чака те!
Продадох си коня, че нямах искра -
Слънце ожари пепелта изведнъж!
Лъча си похвали след тежка езда…
„Коннико, Надеждата беше Лъч”
Ренета Първанова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ренета Първанова Всички права запазени
