Конник през Времето
Конник през Времето
Аз яздих дълго…с години
сред мъглите на Времето,
в мочурливите му градини
петата ми, се изхлузи от стремето
и газих в блатата му, на босо –
тръстикова сянка, обяздила залутан лъч –
Конник – едно дете белокосо,
с тежкия жребий – да хвърли „калъч”...
Аз умирах в живите пясъци,
в безразличната паст на Времето,
взело курбан гневните ми крясъци
удавило на Надеждата ми семето…
Конят ми – лъч без гърбина,
ме пренесе през мрачни тунели -
блестеше той, ноо … мърцина!
(сълзите ми бяха осиротели)
Бях конник връз Нищото,
но вярвах, че Нищото стига до някъде -
там гдето пепелта във огнището
Вярва, че искра си… и чака те!
Продадох си коня, че нямах искра -
Слънце ожари пепелта изведнъж!
Лъча си похвали след тежка езда…
„Коннико, Надеждата беше Лъч”
Ренета Първанова
© Ренета Първанова All rights reserved.
