Край камината...
Край камината...
Ей, да напалим огъня в камината
и пламъците да роят искрѝ,
седни до мен и Времето изминато
да върнем, и с легендите дори...
Гушни си в мен задъхана и топла
и устни зажадняли ми подай
с гърдите си под шарената рокля,
и заедно със мен си помечтай!...
И сенките ни, двете, по стените
да затанцуват слети във едно
в обратната поредица на дните,
с до днес не дотанцувано танго...
... От огънят нощта ще се разрежда,
отвън ще свири вятър пощурял,
ще стъквам аз главните със надежда
да лумнат в пламък жив, недогорял...
Но огънят накрая щом загасне
и ни обгърне ласкаво нощта,
ще светят само твоите прекрасни
очи с невероятна красота...
Загледан в тях: зашеметен, обсебен
внезапно от чаровният им свян,
ще те целуна в мрака непрогледен
от лудост и от нежност обладан...
... И дълго аз ще галя в тъмнината
овала на разкошните гърди,
със ореолите им тъмни във средата,
примамни като мигащи звезди...
Когато във страстта задоволени,
притихнем уморени в любовта,
ще търся въглени неугасени,
разравяйки със пръчка пепелта-
със вярата, че не угасва нищо
и всяко въгленче ще съживѝ-
изстинало отдавна пепелище:
ако раздухам старите главнѝ...
Коста Качев
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Коста Качев Всички права запазени
